Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
Нещо, което падаше със същата скорост, се обви около него, чу се шумно пляскане на кожести крила и всичко се забави. Земята вече не се приближаваше към него с предишната скорост.
Крилата запляскаха още по-силно и Ник леко започна да се издига. Сега единствената мисъл в главата му беше: „Да летя!“
И наистина летеше. Момчето погледна нагоре. Над него виждаше съвсем плешива тъмнокафява глава с дълбоки очи, които го гледаха като полирани късове черно стъкло.
Ник издаде стържещия звук, който означава „помощ“ на езика на нощните призраци. Нощният призрак се усмихна и в отговор нададе бухащ звук. Изглеждаше доволен.
След пикиране, намаляване на скоростта и твърд удар нощният призрак и товарът му се озоваха върху пустинния пясък. Ник опита да се изправи, глезенът му пак го предаде и той се строполи в пясъка. Вятърът духаше силно, носеше остри песъчинки, които се забиваха в кожата на момчето.
Нощният призрак приседна до него, сгънал кожестите си криле на гърба. Ник бе израснал в гробище и бе свикнал с изображенията на крилати хора, но ангелите по надгробните камъни изобщо не изглеждаха така.
Към тях, през пустинята в сянката на Гулхайм, вече се носеше огромен сив звяр, подобен на гигантско куче.
Кучето проговори с гласа на мис Лупеску:
— За трети път нощните призраци ти спасяват живота, Ник. Първият път беше, когато повика за помощ и те те чуха. Предадоха ми съобщението, казаха ми къде си. Вторият път беше снощи край огъня, докато ти спеше. Те кръжаха в мрака и чуха как няколко таласъма говорели, че им носиш лош късмет и трябва да ти смажат главата с камък, да те заровят някъде, където да могат да те открият после, когато добре си се разложил, и да те изядат. Нощните призраци се справиха безшумно с проблема. А сега и това.
— Мис Лупеску?
Голямата кучешка глава се наклони към него и за един изпълнен с ужас миг той си помисли, че Цербер ще отхапе парче от него, но езикът й дружелюбно го близна по бузата.
— Глезена ли си изкълчи?
— Да, не мога да стъпвам.
— Да те качим на гърба ми — каза огромният сив звяр, който всъщност беше мис Лупеску.
Тя каза нещо на скърцащия език на нощния призрак и той приближи, за да повдигне Ник и момчето обви с ръце врата на мис Лупеску.
— Дръж се за козината ми — каза тя. — Дръж се здраво. И преди да тръгнем, кажи… — тя издаде висок скърцащ звук.
— Какво значи това?
— Благодаря… Или довиждане… И двете.
Ник изскърца колкото можа по-добре и нощният призрак нададе развеселен кикот. После издаде подобен звук, разпери кожестите си криле и се понесе с пустинния вятър. Пляскаше усилено с криле, вятърът го поде и го понесе нагоре, като хвърчило, което се издига в полет.
— А сега — каза звярът, който беше мис Лупеску, — дръж се здраво, — и се втурна в бяг.
— Към стената от гробове ли отиваме?
— Към таласъмските порти ли? Не. Те са за таласъми. Аз съм Божия хрътка. Пътувам по свой път към Ада и обратно.
На Ник му се стори, че тя препусна още по-бързо.
Изгряха огромната луна и по-малката с цвят на мухлясало сирене, към тях се присъедини и трета — червена като рубин. Под тях сивата вълчица тичаше с големи скокове през пустинята от кости. Спря едва пред някаква разбита глинена постройка, подобна на огромен кошер, издигнат край поточе, което извираше от пустинна скала, вливаше се в малко езеро и отново изчезваше. Сивата вълчица наведе глава и пи, а Ник гребна вода с шепи и пи с малки глътки.
— Това е границата — каза сивата вълчица, която беше мис Лупеску, и Ник вдигна поглед. Трите луни ги нямаше. Вече се виждаше Млечният път. Момчето го видя както никога досега — блещукащ шлейф, преметнат през небосклона. Небето бе осеяно със звезди.
— Красиви са — каза Ник.
— Когато те приберем у дома — каза мис Лупеску, — ще те науча на имената на звездите и на съзвездията.
— Това ми харесва — призна Ник.
После отново се покатери на огромния й сив гръб, зарови лице в козината й и се хвана здраво. Стори му се, че само след миг се оказа понесен на ръце — неловко, както възрастна жена носи шестгодишно момче — през гробището към гроба на Оуенсови.
— Навехна си глезена — обясни мис Лупеску.
— Горкичкото — възкликна г-жа Оуенс, взе момчето и го залюля в невидимите си, но грижливи ръце. — Не мога да кажа, че не се притеснявах — притеснявах се. Но сега е тук и само това има значение.