Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
Момчето се обърна да помаха за довиждане от подножието на хълма, но тя вече бе изчезнала.
В гробището имаше счупени парчета от камъни и статуи, но Ник знаеше, че те са напълно неподходящи за сивооката вещица от неосветените земи. На нея й бе нужно нещо повече. Реши никому да не казва какво е намислил, като основателно смяташе, че ще му забранят да го прави.
Следващите няколко дни кроеше планове, от сложни по-сложни. Господин Пениуърт бе отчаян.
— Мисля — обяви той, почесвайки прашния си мустак, — че се справяш все по-зле. Не се Сливаш! Виждаш се съвсем ясно, момче! Трудно може да не те забележи човек. Ако приближиш в компанията на пурпурен лъв, зелен слон и яркочервен еднорог, язден от краля на Англия в кралските му одежди, смятам, че хората ще зяпат само теб, пренебрегвайки другите като изключително безинтересни.
Ник просто мълчаливо го гледаше. Чудеше се дали има специални магазини по местата, където се събират живите, в които да се продават надгробни камъни, и ако е така, как може да се сдобие с такъв… Сливането бе последната му грижа.
Възползва се от това, че мис Бороус лесно се разсейваше от граматиката и съчинението и я разпита как се използват парите, за да получиш каквото искаш. Ник имаше няколко монети, които намери през годините (научил бе, че най-лесно се намират пари, като минеш там, където преди това влюбени двойки са се въргаляли, прегръщали и целували в тревата на гробището и често намираше метални монети по тези места.) Реши, че може да ги използва.
— Колко струва един надгробен камък? — попита той мис Бороус.
— По мое време — отвърна тя — бяха по 15 гвинеи. Не знам колко са днес. Предполагам, че повече. Много, много повече.
Ник имаше две лири и 53 пенса. Беше сигурен, че няма да стигнат.
Бяха минали четири години, почти половината му живот, от последното му посещение в гробницата на Индиговия човек, но още помнеше пътя. Заизкачва се по хълма, докато се озова над града, над ябълковото дърво, над камбанарията на малкия параклис, там, където гробницата на Фробишър се издигаше като разяден зъб. Вмъкна се вътре, плъзна се зад ковчега, спусна се надолу, надолу и още по-надолу по малките каменни стъпала към центъра на хълма, докато стигна каменната стая. В гробницата беше тъмно като в рог, но Ник виждаше така, както виждат мъртвите, и стаята му разкри тайните си.
Гибелта се бе свила на кълбо край стената. Усещаше я. Беше същата, каквато я помнеше — нещо невидимо, валма дим, омраза и алчност. Този път обаче не се боеше от нея.
— СТРАХУВАЙ СЕ ОТ НАС — прошепна Гибелта, — ЗАЩОТО ПАЗИМ НЕЩО ЦЕННО, КОЕТО НИКОГА НЕ СЕ ГУБИ.
— Не ме е страх от вас — каза Ник. — Помните ли? Трябва да взема нещо оттук.
— НИЩО НИКОГА НЕ ИЗЛИЗА ОТТУК — дойде отговорът на свитото в мрака нещо. — НОЖЪТ, БРОШКАТА, БОКАЛЪТ. ГИБЕЛТА ГИ ПАЗИ В МРАКА. НИЕ ЧАКАМЕ.
— Простете, че питам, но това вашият гроб ли е?
— ГОСПОДАРЯТ НИ ОСТАВИ В ТОЗИ СВЯТ ДА ПАЗИМ. ЗАРОВИ ЧЕРЕПИТЕ НИ ПОД КАМЪКА. ОСТАВИ НИ И ЗНАЕМ КАКВО ДА ПРАВИМ. ПАЗИМ СЪКРОВИЩАТА, ДОКАТО ГОСПОДАРЯТ НЕ СЕ ЗАВЪРНЕ.
— Мисля, че е забравил за вас — каза Ник. — Сигурен съм, че самият той е мъртъв от години.
— НИЕ СМЕ ГИБЕЛТА! НИЕ ПАЗИМ!
Ник се замисли преди колко ли години най-дълбокият гроб в хълма е бил в равнината и реши, че сигурно е било преди много, много време. Усещаше как Гибелта увива около него вълните си от страх като пипала на хищно растение. Започна да му става студено, чувстваше се бавен, сякаш някаква арктическа пепелянка бе забила жилото си в сърцето му и впръскваше ледената си отрова в тялото му.
Ник пристъпи напред, озова се пред каменния подиум, протегна се и сключи пръсти около хладната брошка.
Гибелта изсъска:
— ПАЗИМ ТОВА ЗА ГОСПОДАРЯ!
— Той няма да има нищо против — изрече Ник. Направи крачка назад към каменните стъпала, като внимателно избягваше изсъхналите останки на животни и хора по пода.
Гибелта се гърчеше яростно, вихреше се из малката стая като призрачен дим. После застина.
— ЩЕ СЕ ВЪРНЕ! — каза Гибелта с трите си преливащи се гласа. — ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА!
Ник заизкачва каменните стъпала колкото може по-бързо. В един миг си представи, че нещо го преследва, но когато излезе в гробницата на Фробишър и вдиша хладния утринен въздух, нищо не помръдваше, нищо не го следваше.
Ник седна на открито и разгледа брошката. В началото помисли, че цялата е черна, но после слънцето изгря и момчето видя, че камъкът в центъра прелива в оттенъци на червеното.