Книга за гробището

Стомахът му закъркори и момчето усети, че огладнява. Ех, ако не беше изял всички ябълки, да бе оставил поне една…

Погледна нагоре и му се стори, че вижда нещо. Погледна пак — точно така, над него висеше примамливо един зрял червен плод.

Ник се гордееше с умението си да се катери. Ловко се запремята от клон на клон и си представи, че е Сайлъс, който с лекота се изкачва по висока тухлена стена. Ябълката вече бе на една ръка разстояние, червенината й изглеждаше почти черна в нощта. Момчето бавно се запромъква по клона, протегна се и пръстите му докоснаха съвършената сочна ябълка…

… но така и никога не я опита.

Чу се пукот като изстрел и клонът полетя надолу.

Ник се събуди от силна прорязваща болка. Пред очите му се спусна черна пелена, като при приближаваща буря. Лежеше сред бурените в лятната вечер.

Под него земята бе мека и странно топла. Напипа нещо като топла козина. Беше паднал върху купа трева — точно там, където пазачът на гробището изхвърля окосеното. За негов късмет тревата бе омекотила падането. Въпреки това гърдите го боляха, а кракът му май бе изкълчен.

Ник простена.

— Тихо, тихичко, момченце! — разнесе се глас зад него.

— Откъде дойде? Все едно падна от небето. Що за начин да пристигнеш?

— Бях се качил на ябълката — каза Ник.

— Аха, дай да видя крака ти. Обзалагам се, че е счупен също като клона — хладни пръсти заопипваха левия му крак.

— Не е счупен, изкълчен е, а може би е само навехнат. Имаш дяволски късмет, момче, че си паднал върху купчината. Няма нищо страшно.

— Ох, добре — промърмори Ник. — Обаче ме боли.

После обърна глава, за да види кой говори.

Тя със сигурност беше по-голяма от него, но още не беше съвсем пораснала, и не изглеждаше нито приятелски, нито враждебно настроена. По-скоро беше предпазлива. Имаше интелигентно излъчване, но лицето й изобщо не беше красиво.

— Аз съм Ник — представи се той.

— Живото момче ли? — възкликна тя.

Ник кимна.

— И аз така си помислих — внимателно каза тя. — Чувала съм за теб, мълвата стигна и дотук, до неосветената земя. Как ти викат?

— Оуенс — отвърна той. — Никой Оуенс. Накратко, Ник.

— Ами, здравейте тогава, млади господин Ник.

Ник я огледа от горе до долу. Носеше обикновена бяла риза, косата й беше дълга, с миши цвят, а в изражението й имаше нещо таласъмско — намек за усмивка в ъгълчето на устните, вечно спотаен там, както и да се сменяше изражението на лицето й.

— Самоубийца ли си? — попита Ник. — Или си откраднала шилинг?

— Никога нищо не съм крала — отвърна тя. — Дори и носна кърпичка. Освен това — момичето продължи игриво — самоубийците са ей — там, от другата страна на глоговите храсти, а двамата обесени са до боровинките. Единият правеше фалшиви монети, а другият беше прочут крайпътен крадец, или поне той така твърди, въпреки че мен ако питаш, се съмнявам да е бил нещо повече от обикновен разбойник и скитник.