Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
Ник най-накрая се почувства в безопасност, под земята, на хубаво място, с глава върху собствената си възглавница, докато тъмнината го обгръщаше нежно в умората му.
Левият му глезен беше подут и посинял. Доктор Трефузий (1870–1936, блажена да е душата му) го прегледа и отсъди, че е само навехнат. Мис Лупеску се върна от аптеката с ластична превръзка за глезен, а баронет Джосая Уортингтън, погребан с абаносовия си бастун, настоя да го даде на момчето, което много се забавляваше, като се подпираше на него и се преструваше, че е на сто години.
Ник закуцука нагоре по хълма и измъкна сгънат лист хартия изпод един камък. Прочете думите: „Божиите хрътки“. Бяха отпечатани с пурпурно мастило и бяха първи в списъка.
„Онези, които хората наричат върколаци, или ликантропи, наричат себе си Божии хрътки. Те приемат трансформацията си като дар от Създателя и се отплащат за него с упоритост, като преследват злодеите чак до самите порти на Ада.“
Ник кимна.
Не само злодеите, помисли си той.
Прочете остатъка от списъка, запомни колкото можа повече, после се спусна към параклиса, където мис Лупеску го чакаше с пай с месо и огромен пакет пържени картофи, които беше купила от магазина за пържена риба в подножието на хълма. Носеше и още една купчина списъци с пурпурно мастило.
Разделиха си картофките, а веднъж-дваж мис Лупеску дори се усмихна.
Сайлъс се върна в края на месеца. Носеше черната си чанта в лявата ръка, а с дясната се здрависа сдържано. Но това си беше Сайлъс и Ник много се радваше да го види. Още по-щастлив беше, когато Сайлъс му подари умалено копие на моста Голдън гейт в Сан Франциско.
Вече бе почти полунощ, но още не се бе стъмнило напълно. Тримата седяха на върха на хълма, а светлините на града блещукаха под тях.
— Предполагам, че в мое отсъствие всичко е било добре — каза Сайлъс.
— Научих много неща — отвърна Ник и без да пуска модела на моста посочи нощното небе. — Това е Орион, Ловецът, ей там горе, с колана от трите звезди. А това е Телецът.
— Много добре — каза Сайлъс.
— А ти? — попита Ник. — Научи ли нещо, докато те нямаше?
— О, да — отвърна Сайлъс, но се въздържа от подробности.
— И аз — съобщи сериозно мис Лупеску. — И аз научих нови неща.
— Добре — каза Сайлъс. От клоните на дъба се разнесе бухането на сова.
— Докато ме нямаше, чух слухове — продължи Сайлъс, — че преди няколко седмици двамата сте отишли много далеч, където аз не бих могъл да ви последвам. Обикновено бих ви посъветвал да внимавате, но за разлика от някои други, таласъмският народ има къса памет.
Ник каза:
— Всичко е наред. Мис Лупеску се грижеше за мен. Не ме застрашаваше никаква опасност.
Мис Лупеску погледна Ник и очите й заблестяха. После се обърна към Сайлъс:
— Има толкова много за научаване — каза тя. — Може би ще се върна догодина, в разгара на лятото, пак да преподавам на момчето.
Сайлъс погледна мис Лупеску и лекичко повдигна вежда. После погледна повереника си.
— Много ще се радвам — отвърна Ник.
Четвърта глава
Надгробният камък на вещицата
Всички знаеха, че в края на гробището е погребана вещица. Госпожа Оуенс отдавна предупреди Ник да не ходи там.
— Защо? — попита той.
— За живите момчета е опасно — отвърна госпожа Оуенс. — Там има блато, истинско мочурище, може да се простудиш и да умреш.
Господин Оуенс не беше толкова краен, а и имаше по-бедно въображение. Затова каза просто:
— Мястото не е добро.
Гробището свършваше в подножието на западната страна на хълма до старото ябълково дърво. Зад желязната ограда от ръждиви островърхи пръчки се простираше пустееща земя, покрита с нападали есенни листа, между които стърчаха стръкове коприва, сухи бурени и уродливо израсли диви калини. Общо взето Ник беше послушно дете и затова не се промушваше през оградата, но често отиваше до старото ябълково дърво и надничаше през решетките. Знаеше, че възрастните не му казват всичко и това го дразнеше.
Ник се качи обратно на хълма до малкия параклис край входа на гробището и остана там, докато падна мрак. Когато сивият здрач преля в пурпурни оттенъци, откъм кулата на параклиса се чу плясък на тежко кадифе. Сайлъс излезе от убежището си и се спусна по стената надолу с главата.
Щом го видя, Ник веднага попита: