Книга за гробището

Момчето беше почти на осем години, с големи любопитни очи и изобщо не беше глупаво.

— Точно така — потвърди Сайлъс.

— А получава ли се? По-щастливи ли са, като умрат?

— Понякога да, но в повечето случаи — не. Те са като онези хора, които смятат, че непременно ще са по-щастливи, ако се преместят да живеят на друго място. Но като се преместят разбират, че почти нищо не се е променило. Където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си, Ник. Разбираш ли ме?

— Така ми се струва — отвърна колебливо Ник.

Сайлъс се наведе и разроши косата на момчето.

— Ами вещицата? — продължи да любопитства то.

— Дааа… Самоубийци, престъпници, вещици… Тези, които умират, без да са се изповядали — Сайлъс се изправи, полунощна сянка в здрача. — Много се задълбочихме, аз още не съм закусил, а ти ще закъснееш за уроците си.

В сумрака на гробището се чу приглушено изплющяване на тъмно кадифе и Сайлъс изчезна.

Луната вече изгряваше, когато Ник стигна до гробницата на господин Пениуърт. Уважаемият Томас Пениуърт („Лежи той тук, дорде дочака най-славно възкресение!“) вече го очакваше, очевидно не в най-доброто си настроение.

— Закъсня — отбеляза кисело той.

— Съжалявам, господин Пениуърт!

Учителят неодобрително изсумтя. Предишната седмица бе преподавал на Ник за стихиите и темпераментите, но момчето непрекъснато ги бъркаше. Очакваше днес да го изпитват, но вместо това господин Пениуърт каза:

— Мисля, че е време да отделим няколко дни за практика.

— Така ли? — попита Ник.

— Да, млади Оуенс. Е, как си със Сливането?

Ник се надяваше да не го питат точно това.

— Ами добре — отвърна. — Така де… Сещате се…

— Не, господин Оуенс. Не се сещам. Защо не ми покажеш?

Сърцето на Ник се сви. Той пое дълбоко въздух, стисна очи и с всички сили се опита да се Слее.

Господин Пениуърт изобщо не изглеждаше впечатлен.

— До никъде не я докара, момче. Дори не си близо до истината. Плъзгане и Сливане, момче, така живеят мъртвите. Плъзгай се през сенките! Сливай се с околността! Опитай пак!

Ник опита още по-усърдно.

— Виждаш се ясно като носа на лицето ти — съобщи му господин Пениуърт. — А носът ти е повече от очевиден, както и цялото ти лице, младежо. Както и целият ти! В името на всичко свято, изпразни съзнанието си. Сега! Представи си — ти си пуста алея, ти си отворена врата, ти си нищо, очите не те виждат, умовете не те достигат, там, където стоиш ти, няма нищо и никой.

Ник опита отново. Затвори очи и си представи как се слива с пъстрия камък на стената на гробницата, как от него не остава нищо повече от нощна сянка… После внезапно кихна.

— Ужасно! — въздъхна господин Пениуърт. — Направо ужасно! Мисля, че трябва да поговоря с наставника ти. — Поклати замислено глава и продължи: — Така, а сега ми изброй темпераментите.

Ник неуверено започна:

— Ами… сангвиник, холерик, флегматик… и другото… май беше меланхолик.