Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
Той беше голям колкото яйце на червеношийка и Ник се втренчи в него, като се чудеше дали нещо не се движи вътре. Ако беше по-малък, щеше да поиска да го пъхне в устата си.
Камъкът бе хванат в черния метал, като в хищни нокти, а около него нещо се извиваше. Това нещо наподобяваше змия, но имаше твърде много глави. Ник се зачуди дали Гибелта не изглежда така на дневна светлина.
Момчето се спусна по хълма, като мина по всички кратки пътища, за които се сещаше — през бръшляна, покрил подземната гробница на семейство Бартълби (отвътре долитаха звуците на семейството, което се готвеше за сън), и още по-нататък, мина през решетката и стъпи на неосветената земя. Повика:
— Лиза, Лиза! — и се огледа.
— Добро утро, млади глупчо — чу се отнякъде гласът й.
Ник не я виждаше, но зад глогините имаше една сянка и когато приближи, тя се превърна в нещо перлено и полупрозрачно на светлината на ранното утро. Приличаше на момиче със сиви очи.
— Би трябвало в момента спокойно да спя. Какво те носи насам?
— Надгробният ти камък — отвърна той. — Какво искаш да пише на него?
— Името ми — каза тя. — Трябва да пише името ми, с голямо „Е“ за „Елизабет“, като старата кралица, която умря, когато се родих, и голямо „Х“, за Хемпсток. Другото не ме интересува, така и не научих повече букви.
— Ами датите? — попита Ник.
— Уилям Завоевателя, 1066 — изпя тя с повея на утринния вятър в клоните на глогинката. — Голямо „Е“, моля, и голямо „Х“.
— А каква си била? — запита Ник. — Така де, когато не си била вещица?
— Перачка — отвърна мъртвото момиче. В следващия миг утринното слънце заля пустите земи и Ник остана сам.
Бе девет сутринта и всички спяха. Ник реши да остане буден. Все пак имаше мисия. Беше на осем години и светът извън гробището не го плашеше.
Дрехи. Трябваха му дрехи. Сивият саван, с който обикновено ходеше, не бе подходящ. Той беше идеален за гробището — с цвета на камъните и сенките, но ако Ник искаше да премине в света отвъд гробищните стени, му трябваше нещо, с което да се слее с онзи свят.
В криптата под порутената църква имаше дрехи, но Ник не искаше да влиза там, дори денем. Беше готов да се оправдае пред господин и госпожа Оуенс, но нямаше никакво желание да се обяснява със Сайлъс. Само при мисълта за тъмните му очи, изпълнени с гняв, или още по-лошо, с разочарование, го заливаше вълна от срам.
В далечния край на гробището имаше градинарска барака, малка зелена постройка, която миришеше на моторно масло и където ръждясваше старата неизползвана косачка, заедно с набор стари градинарски сечива. Бараката бе изоставена след пенсионирането на последния градинар, още преди Ник да се роди, и задължението да се поддържа гробището бе поделено между Съвета (който пращаше човек да коси тревата и да почиства пътеките веднъж месечно от април до септември) и местни доброволци от „Приятели на гробището“.
Огромен катинар на вратата пазеше складираното в бараката, но Ник отдавна бе открил една разхлабена дъска. Понякога, когато искаше да е сам, влизаше вътре, сядаше и размишляваше.
На вратата открай време висяха кафяво работно яке и чифт зелени градинарски джинси, забравени или изоставени преди години. Джинсите му бяха твърде големи, но нави крачолите им и вместо колан завърза около кръста си кафява връв. В единия ъгъл се търкаляха ботуши. Макар че бяха твърде големи, той пъхна краката си в тях. Ботушите бяха покрити с толкова много спечена кал и цимент, че когато се опита да пристъпи, не можа да направи и крачка. Оказа се от тях, взе якето и се измъкна през хлабавата дъска. Щом излезе отвън, го облече. Реши, че като навие ръкавите, изглежда доста добре. Якето имаше големи джобове и като мушна ръце в тях, Ник се почувства като истинско конте.
Момчето стигна до главната порта на гробището и погледна през решетките. По улицата премина автобус, имаше коли, магазини и замайващ главата шум. Зад гърба му — в зелената прохладна сянка, обрасъл с дървета и бръшлян — бе домът му.
Сърцето на Ник биеше до пръсване, когато направи първата си крачка във външния свят.
През живота си Ебенизер Болджър бе виждал какви ли не странни типове — ако имате магазин като неговия, и вие ще ги видите. Магазинчето в лабиринта на уличките в Стария град — едновременно вехтошарница, антиквариат и заложна къща (дори самият Ебенизер не беше сигурен къде свършва едното и почва другото) привличаше странни типове и необикновени хора, които искаха да купуват или да продават разни неща. Болджър търгуваше над тезгяха, продаваше и купуваше, но търговията му вървеше много по-добре под тезгяха или в задната стаичка, където купуваше предмети, които не бяха съвсем честно придобити, а после ги препродаваше. Бизнесът му беше като айсберг — на повърхността се забелязваше само прашният магазин. Останалото беше отдолу и на Ебенизер точно това му харесваше.