Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Обичах усмивката му. Защо не можеше да се усмихва постоянно?

Исках да го попитам какво е станало. Обаче се страхувах. Не знам… Гърлото ми бе пресъхнало и не можех да говоря, а после всичко възкръсна в паметта ми и образът на Данте, който държеше ранена птица, се мярна в главата ми. Не можех да си поема дъх и се страхувах — хрумна ми, че може би Данте е мъртъв, а после се паникьосах. Усетих как нещо ужасно се случва в сърцето ми.

— Данте? — чух името му в устата си.

Сестрата стоеше до мен. Имаше приятен глас.

— Ще ти премеря кръвното налягане — каза тя. Аз просто си лежах там и я оставих да направи каквото искаше. Не ми пукаше. Тя се усмихна: — Как е болката?

— Добре е — прошепнах.

Тя се засмя:

— Здравата ни изплаши.

— Обичам да плаша хората — казах.

Майка ми поклати глава.

— Морфинът ми харесва — смотолевих. Затворих очи. — Данте?

— Той е добре — каза майка ми.

Отворих очи.

Чух гласа на баща ми:

— Уплашен е. Много е уплашен.

— Но е добре?

— Да. Добре е. Чакаше те да се събудиш. — Майка ми и баща ми се спогледаха. Тя каза: — Тук е.

Той беше жив. Данте. Усетих как започвам да дишам.

— Какво стана с птицата, която държеше?

Татко стисна ръката ми.

— Луди момчета — прошепна. — Луди, луди момчета. — Загледах го как излиза от стаята.

Мама все така се взираше в мен.

— Къде отиде татко?

— Да доведе Данте. Не си е тръгнал. Тук е през последните трийсет и шест часа — чакаше те да…

— Трийсет и шест часа ли?

— Претърпя операция.

— Операция?

— Трябваше да ти наместят костите.

— Добре.

— Ще ти останат белези.

— Добре.

— Дойде в съзнание за малко след операцията.

— Не помня.

— Болеше те. Дадоха ти нещо. После отново изгуби съзнание.

— Не си спомням.

— Докторът каза, че вероятно няма да помниш.

— Казах ли нещо?

— Само стенеше. Попита за Данте. Той отказваше да си тръгне. Много упорит млад човек.

Това ме накара да се усмихна:

— Да, той печели всичките ни спорове. Като онези, които водя с теб.

— Обичам те — прошепна тя. — Знаеш ли колко много те обичам?

Беше мило. Не ми го беше казвала отдавна.

— Аз теб повече. — Като бях малък, често ѝ го казвах.

Помислих си, че пак ще заплаче. Но тя не го направи. Е, имаше сълзи, но не и истински плач. Тя ми подаде чаша вода и отпих малко през сламка.

— Краката ти — прошепна тя. — Колата е прегазила краката ти.

— Не беше виновен шофьорът — казах аз.

Тя кимна.

— Попадна на много, много добър хирург. Всички фрактури са под коленете. Господи… — Тя млъкна. — Мислеха, че може да си изгубиш краката… — Отново замълча и избърса сълзите си. — Никога няма да те пусна да излезеш от къщи, никога повече.

— Фашистка — прошепнах.

Тя ме целуна.

— Ти, сладко, прекрасно хлапе.

— Не съм толкова сладък, мамо.

— Недей да спориш с мен.

— Добре де — съгласих се. — Сладък съм.

Тя започна да плаче отново.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред.

Данте и татко влязоха в стаята.