Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
Ойген беше славен, лекомислен юноша. Той разказваше за своето последно приключение.
— Ние живеем в една и съща къща — един етаж по-долу. Аз съм музикант, тя обича музиката, самата свири леки сонатини. Най-често се занимава с музика вечер, когато изпитвам желание да си почина. Беше много добросъвестна и ежедневно отделяше по два часа за своите музикални упражнения. В първите дни тези безкрайни еднообразни упражнения ме вбесяваха, още повече защото предполагах, че се занимава някоя стара мома. За да я заставя да млъкне, чуках с четката по пода. В отговор тя свиреше още по-силно. Най-сетне една вечер ми дотегна толкова с упражненията си, че съборих масата на пода. После изтичах при хазяина на къщата, за да опитам с негова помощ да я заставя да замълчи. И кого срещнах, когато се спусках по стълбата? Моята съседка и противница, която също отиваше при хазяина. Очаквах да видя някаква стара гъска, а вместо това се натъкнах на очарователна главица. Тя предполагала, че нейният съсед е някакъв раздразнителен старик, а видя мен. Какво стана по-нататък не е трудно да се отгатне — ние се помирихме трогателно.
— А свиренето? — запита Ернест.
— Започнахме да свирим на четири ръце — отговори Ойген.
На съседната маса се завърза оживена беседа, в която певицата почти не вземаше участие.
Като замълча, Ернест долови за какво се говори. Поклонниците на певицата се надпреварваха в любезностите и комплиментите.
Ернест вдигна очи и срещна нейния поглед. После той изгледа бегло спътниците й и устните му се изкривиха в насмешлива усмивка.
Тя го погледна втренчено.
И той отново наведе очи надолу, като спря погледа си на малката обувка.
Тя долови погледа му и с незабелязано движение едва повдигна дрехата си, като откри стройния си крак, обвит в тънка паяжина на копринен чорап. Кръвта нахлу в слепоочията на Ернест. Той я погледна и пак долови нейната странна загадъчна усмивка.
Не след много тя стана. Излизайки, отправи към него прощален поглед, улавяйки погледа му, който я следваше. После, съпроводена от своите спътници, тя се отдалечи.
Ернест чувстваше как кръвта пламна в жилите му. Представлението го бе развълнувало, а близостта на красивата жена, която го заплени така силно в ролята на Кармен, довърши останалото. Той се вслушваше разсеяно в бъбренето на Ойген и скоро предложи да си отиват.
Но когато се прибра вкъщи, не можа да заспи. Пред него се мяркаха светлините на рампата и той чуваше чудесния глас, пеещ „Хабанерата“. Опита се да си спомни за Елсбет, но нейният чист образ бе сякаш потъмнял. Побърза да се облече и да излезе. Не можеше да осъзнае своите влечения — той беше готов да ги припише на своята гореща кръв, на младостта си, на вълнуващата музика — и все пак зад всичко това стоеше тя — жената.
На другия ден, пък и през всички последвали дни Ернест посещаваше операта. След представлението той бързаше в малкото кабаре. Но не му беше съдено да се срещне повече там с Лана Райнер.
След една седмица треската в кръвта му стихна, той започна по-спокойно да възприема всичко наоколо и да се надсмива над собствената си разгорещеност. С ново усърдие залегна над работата, която донякъде бе изоставил. Забрави за операта и започна да отделя повече време за разходки. В тишината на леса успя да долови в шумоленето на дърветата една тема, която разработи в маниера на серенада от Хайдн и я облече във формата на квартет. Това произведение посвети на Елсбет. Вечерта, когато дописа последната нота, беше в много спокойно и радостно настроение.
Към нотите приложи сърдечно писмо, адресирано до Елсбет. След това се разположи по-удобно в креслото и мирно се загледа във вечерната далнина. Това усещане на благодатен покой бе за него нещо ново и той му се отдаде с любопитство, като се опита да разбере кое бе събудило у него това настроение.
Но веднага се събудиха и неясните му стремежи, и демоните, които бяха нарушили неговия покой, и той отново почувства, че в душата му се води борба. „Да можеше човек да бъде по отношение на себе си съвършено честен и откровен“ — помисли той.
Ернест погледна плика.
„Елсбет Хайндорф“ бе написало там.
— Миньон — прошепна замислен той и отново го завладя покой.
— Миньон — повтори той и извика във въображението си скъпия образ. Такава я видя до рояла. Златисти коси и бели дрехи. Тънки черти на лицето и големи ясни очи.