Падение и подем

После обаче идваше ред на трудовете му върху муските и дори аз можех да забележа настъпилата промяна. Бележките му ставаха все по-гъсто изписани, все по-разхвърляни. Полетата по страниците бяха изпълнени с диаграми и налудни стрелки, които отпращаха към предишни пасажи. Най-страшни бяха описанията на експерименти с животни и илюстрациите от техните дисекции. От тях ми се гадеше, те ме караха да мисля, че Морозов напълно си е заслужил преждевременната мъченическа смърт. Избивал беше животни и после ги бе връщал към живот – често по няколко пъти, навлизайки все по-дълбоко в мерзост: съзидание, силата на живота отвъд смъртта, опитвайки да създаде муски, които могат да се използват заедно. Това беше забранена сила, но аз също познавах нейната изкусителна мощ и потръпвах при мисълта, че системното ù прилагане може да го е довело до лудостта.

Дори Морозов да е бил воден от някаква благородна цел, аз не я съзирах в дневниците му. Затова пък долавях нещо друго в неговите трескави писания, в твърденията му, че сила може да се почерпи отвсякъде и от всичко. Той бе живял много преди създаването на Втора армия. И беше най-могъщият Гриша, когото светът познаваше, но тази сила го бе превърнала в самотен отшелник. Спомнях си думите на Тъмнейший: „Алина, няма други като нас. И никога няма да има“. Може би на Морозов му се е искало да вярва, че дори да няма други като него, рано или късно, те биха могли да се появят, или пък, че той ще е способен да създаде още по-могъщи Гриша. А може би аз просто си въобразявах разни неща, виждайки собствената си самота и ненаситност в писанията на Морозов. Оплетеният възел от онова, което знаех, и онова, което желаех, от копнежа ми по жар-птица и от усещането за собствената ми различност така се беше затегнал, че вече нямаше разплитане.

Звукът на течаща вода ме откъсна от тези мисли. Наближавахме подземна река. Мал забави крачка и ме накара да вървя плътно зад него, осветявайки пътя напред. И добре направи, защото наклонът изведнъж стана толкова стръмен, че се блъснах силно в гърба му и едва не го бутнах във водата. На това място бученето на реката беше оглушително, нямаше как да разберем колко е дълбока, защото над бързеите се стелеше влажна мъгла.

Стегнахме въже около кръста на Толя и той се прехвърли на отсрещния бряг, после го върза здраво оттатък, за да можем да преминем и ние един по един, хванати здраво за него. Водата беше леденостудена и стигаше чак до гърдите, а течението едва не ме отнесе, докато пристъпвах, вкопчена във въжето. Харшо трябваше да премине последен. За миг сърцето ми спря от ужас, когато той изгуби опора под краката си и едва не изпусна въжето. Но после пак се показа на повърхността, поемайки жадно въздух, а Онкет, мокра до кости, бясно плюеше вода. Докато се добере до нас, лицето и вратът на Харшо се бяха превърнали в кървава бродерия от тънки драскотини.