Падение и подем

Дълго целувах бузи, ръкувах се, давах обещания, които не бях сигурна, че ще мога да изпълня, докато най-накрая поехме на път. В Бялата катедрала бях дошла носена на носилка. Е, поне я напусках на собствените си крака.

Мал вървеше начело. Толя и Тамар завършваха колоната, като от време на време изоставаха далеч назад, за да разузнаят дали някой не ни следи.

Благодарение на достъпа на Давид до архива и вътрешния усет на Мал за посоките на света, двамата някак успяха да начертаят груба карта на лабиринта от тунели. Дори се бяха опитали да определят маршрута до Райевост, но в техните сведения имаше много бели полета. Колкото и точни да бяха чертежите обаче, пак не можехме да сме сигурни на какво точно ще се натъкнем занапред.

След бягството ми от Ос Олта хората на Тъмнейший решили да проникнат в лабиринта от тунели под църквите и светите места на Равка. Когато усилията им се оказали безплодни, започнали да взривяват: затваряли изходите и се опитвали да принудят всеки, потърсил убежище под земята, да излезе на повърхността. Алхимиците на Тъмнейший създали нов вид взривно вещество, което разрушавало постройките и изпълвало подземията с лесно запалим газ. После била достатъчна само една искра от някой Огнетворец, за да се срине цял участък от древните проходи. Това беше една от причините Аппарат да настоява да не напускам Бялата катедрала.

Носеха се слухове за срутвания западно от нас, ето защо Мал ни поведе на север. Не беше най-прекият път, но се надявахме поне да е сигурен.

За мен придвижването през тунелите беше същинско избавление – най-накрая имах някакво занимание след толкова седмици затворен живот. Тялото ми беше още немощно, но за първи път от дълго време насам се чувствах по-силна и крачех напред, без да се оплаквам.

Опитвах да не мисля какво ще стане, ако скривалището за контрабандна стока в Райевост се окаже изоставено. Как щяхме да открием тогава принца, който не искаше да бъде намерен, докато в същото време самите ние се криехме? Ако Николай беше жив, той сигурно ме търсеше или набираше съюзници по всички земи. Засега обаче той знаеше само че съм загинала в битката за Малкия дворец.

Колкото повече се отдалечавахме от Бялата катедрала и нейното необикновено алабастрово сияние, толкова по-тъмни ставаха тунелите. Скоро вече нищо друго не осветяваше пътя освен люлеещите се фенери. На места проходите бяха толкова тесни, че се налагаше да сваляме торбите от гърба и да се промушваме през процепите в скалите. После без никакъв преход се озовавахме в огромна пещера, където спокойно можеше да пасе цяло хергеле коне.

Мал се оказа прав: придвижването на толкова много хора заедно беше шумно и тромаво. Напредвахме отчайващо бавно в дълга колона, а Зоя, Надя и Адрик бяха пръснати по цялата ù дължина – в случай че станеше срутване на тунела, въздухът, призован от Вихротворците, можеше да стигне за дълго време на някой затрупан.

Давид и Женя вечно изоставаха, но май по-скоро той беше виновен за бавния им ход. Най-накрая Толя не издържа и взе огромния денк от хилавите рамене на Давид.

– Какво си помъкнал тук? – изпъшка.