Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Накрая с тежка въздишка се отказа. Да присвива очи и да се напъва нямаше никаква полза.
А после изведнъж забеляза, че благородниците се оттеглят, Ранд се изправя и Инайла й маха с ръка да влезе. Ранд се усмихваше. Мин си помисли, че сърцето й ще изскочи от гърдите. Това значи изпитваха всички онези жени, на които толкова се беше смяла, готови да се проснат пред нозете на някой мъж. Не! Тя не беше лекомислено момиченце — по-голяма беше от него, целунала се беше за първи път когато за него единственото удоволствие в живота все още е било да изкарва овцете на паша и… „О Светлина, моля те, не искам да се просна пред него.“
Ранд подхвърли небрежно Драконовия скиптър на мястото, където доскоро седеше, прескочи стъпалата на подиума и се затича през Великата зала. Прегърна Мин и я завъртя във въздуха още преди Диелин и останалите да са си излезли. Благородниците го зяпнаха. Можеха да зяпат колкото си искат, все едно му беше.
— Светлина, Мин, колко се радвам, че те виждам! — засмя се той.
Когато я пусна да стъпи на пода, тя се отпусна на гърдите му задъхана и го стисна за ръцете.
— Прощавай — каза той. — Не исках да ти се завие свят. Просто наистина се радвам, че те виждам.
— Е, наистина ми се зави свят, празноглав овчар такъв — измърмори тя в гърдите му, после се отдръпна и го изгледа през дългите си мигли. — Яздих дълго, пристигнала съм посред нощ, тъй да се каже, а ти ме подхвърляш като торба с овес. Не са ли те учили на прилични маниери?
— Празноглав! — изсмя се той. — Мин, можеш да ме наречеш лъжец, ако искаш, но толкова ми липсваше да ме наричаш така. — Тя никак не го нарече; тя само се взря в него и сърдитият й поглед напълно се стопи. Миглите й наистина май бяха по-дълги, отколкото ги помнеше.
Опомнил се къде се намират, той я хвана за ръката. Една тронна зала не беше най-подходящото място за среща на стари приятели.
— Хайде, Мин. Ела да пийнем студен пунш в дневната ми. Сомара, прибирам се в покоите си. Можеш да отпратиш всички.
Сомара не изглеждаше особено радостна от това, но освободи всички Деви и останаха само тя и Инайла. Изглеждаха малко посърнали — нещо, което той просто не разбираше. Надяваше се, че двете Деви не се канят да му се правят на тъщи. Редуваха се да го пазят по-често, отколкото им се падаше като че ли, и вечно го поучаваха — той можело и да командва Фар Дарейз Май, но не бил Дева, така че всичко останало не било негова работа.
Мин оглеждаше гоблените по стените, докато той я водеше за ръка из коридора, взираше се в обкованите сандъци и маси, в златните купи и високите вази от порцелан на Морския народ в нишите. Огледа и Сомара и Инайла от глава до пети, по три пъти всяка. Но него не погледна, дори дума не му каза. Ръката му обгръщаше нейната и той можеше да усети как лудо препуска пулсът й. Надяваше се, че не му се е разсърдила наистина, че я завъртя така.
За негово огромно облекчение Сомара и Инайла заеха местата си от двете страни на вратата, въпреки че го изгледаха, когато ги помоли да донесат пунш, и се наложи да им го повтори. В дневната той си съблече палтото и го метна на един от столовете.
— Сядай, Мин. Сядай. Отпусни се и си отдъхни. Ей сега ще ни донесат пунш. Трябва да ми разкажеш всичко. Къде си била, как се озова тук, как пристигна през нощта? Не е безопасно да се пътува нощем, Мин. А напоследък — по-малко от всякога. Ще ти дам най-хубавите стаи в двореца — е, вторите по хубост; най-хубавите са тези — и айилски ескорт да те води където пожелаеш. Всеки нехранимайко и уличен бабаит ще ти сваля шапка и ще свежда глава, ако не хукне презглава да се скрие.
За миг си помисли, че може да му се присмее, застанала така до вратата, но вместо това тя си пое дълбоко дъх и извади някакво писмо от джоба си.
— Да ти кажа откъде идвам не мога, Ранд — обещала съм, — но Елейн е там и…
— Салидар — каза той и се усмихна така, че очите му светнаха. — И аз знам някои нещица, Мин. Навярно повече, отколкото си мислят някои.
— Виждам, че… знаеш — каза тя плахо, тикна писмото в ръцете му и отново отстъпи. И добави с по-твърд глас: — Заклех се първо да ти предам това. Хайде, прочети го.
Той разпозна печата — лилия върху тъмножълт восък — и нежния почерк на Елейн, изписал името му, и се поколеба преди да го отвори. Ясният край бе най-доброто и той веднъж го беше правил, но сега не можа да се сдържи. Прочете писмото, седна на палтото си и отново го прочете. Беше съвсем кратко.
Ранд,
Чувствата си към теб изразих съвсем ясно. Знай, че не са се променили. Надявам се да изпитваш към мен каквото и аз към теб. Мин може да ти помогне, стига само да я слушаш. Обичам я като сестра и се надявам, че я обичаш също като мен.