Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Тя слезе пред портите на палата и потупа кобилата да й покаже, че не е искала да я ритне нарочно, като в същото време поглеждаше колебливо към айилците. Половината от тях бяха жени, всички, с изключение на една, доста по-високи от нея. Повечето от мъжете се извисяваха като Ранд, а някои бяха по-високи и от него. Всички гледаха нея — е, те като че ли наблюдаваха всеки наоколо, но и нея също — и нито един дори не мигваше, доколкото можа да забележи. С тези техни копия и щитове, с лъковете на гърбовете и колчаните на бедрата, с тежките ножове на коланите изглеждаха готови да убиват. Черните платнени ивици, провиснали на гърдите им, трябваше да са прословутите им була. Беше чувала, че един айилец няма да те убие, преди да си е покрил лицето. „Дано да е така.“
Тя се обърна към най-ниската от жените. Обрамчено от рижа коса, къса, каквато обикновено носеше Мин, потъмнялото й от слънцето лице изглеждаше като издялано от дърво. Беше по-ниска дори от Мин.
— Дошла съм да се видя с Ранд ал-Тор — каза Мин малко плахо. — Преродения Дракон. — Ама никой ли от тях не мигаше? — Казвам се Мин. Той ме познава и имам важно съобщение за него.
Червенокосата жена се обърна към другите айилки и бързо започна да жестикулира със свободната си ръка. Когато отново се обърна към нея, останалите жени се разсмяха.
— Ще те отведа при него, Мин. Но ако не те познава, ще напуснеш по-бързо, отколкото си влязла. — Част от айилките се разсмяха и на това. — Аз пък се казвам Инайла.
— Познава ме — смънка Мин и се изчерви. Имаше си два ножа в ръкавите на палтото, Том Мерилин я бе научил как да ги използва, — но имаше чувството, че тази жена може просто да й ги вземе и да я одере с тях. Над главата на Инайла просветна образ и изчезна. Нещо като венец — Мин нямаше представа какво може да значи. — Трябва ли да си вкарам и кобилата? Ранд едва ли ще иска да види и нея. — За нейна изненада част от айилците се изкискаха, мъже и жени, а устните на Инайла се извиха, сякаш и тя щеше да прихне.
Някакъв мъж дойде да отведе Дива роза — на Мин й се стори, че и той е айилец, въпреки сведения му към земята поглед и бялата му роба — и тя последва Инайла през портите, после през някакъв просторен вътрешен двор и в същинския палат. Изпита известно облекчение, като видя слуги в червено-бели ливреи да щъкат из просторните коридори — вече бе започнала да си мисли, че ще завари палата пълен само с айилци.
Пред някакви високи и широки врати, гравирани с лъвове и широко отворени, Инайла спря и бързо размърда ръката си към айилците на стража. Всички бяха жени. Една, с лененожълта коса и доста по-висока от повечето мъже, също разшава пръсти.
— Изчакай тук — каза Инайла и влезе.
Мин направи само стъпка след нея и светлорусата жена сякаш случайно препречи пътя й с копието си. Можеше и да не беше случайно, но на Мин й беше все едно. Беше успяла да зърне Ранд.
Той седеше на позлатен трон, в червено палто, тежко извезано със злато, и на всичкото отгоре държеше някакъв си връх на копие със зелено-бял пискюл. Друг трон стърчеше на висок пиедестал зад него, също така позлатен, но с лъв, изпъкващ върху пурпурен фон. Лъвския трон, това трябва да беше. Изглеждаше уморен. Беше толкова красив, че сърцето я заболя. Около него непрестанно кръжаха образи. При Айез Седай и Стражниците този потоп от образи беше нещо, което й се искаше доколкото може, да избегне — не можеше да каже какво означават повече, отколкото при някой друг, но винаги кръжаха. При Ранд трябваше насила да се накара да ги гледа, защото инак щеше да се взира само в лицето му. Един от тези образи бе виждала винаги, когато го погледнеше. Неизброими блещукащи светлини, като звезди или светулки, нахлуваха сред умопомрачителна чернота, мъчейки се да я изпълнят, напираха и биваха погълвани. Светлините сякаш бяха безкрайно повече, отколкото бе виждала през целия си живот, но мракът ги поглъщаше също така бързо. А имаше и още нещо, нещо ново — аура от жълто, кафяво и пурпурно, при вида на която стомахът й се сви.
Опита се да провиди неща и около благородниците, изправени срещу него — не можеха да бъдат нещо друго, разбира се, в тези фини извезани палта и пищни копринени рокли — но нямаше нищо за гледане. Това беше вярно за повечето хора в повечето случаи и когато тя наистина видеше нещо, повечето пъти не знаеше какво предсказва то. Въпреки това Мин присви очи и се напрегна. Ако можеше да зърне поне един образ, поне една аура, сигурно щеше да му е от полза. Според разказите, които бе чула, откакто влязоха в Андор, май щеше да му е нужна цялата помощ, която някой можеше да му предложи.