Господарят на хаоса

На площада пред Кралския дворец тя дръпна юздите на Дива роза и грижливо изтри лицето си с поръбената с дантела кърпа, след което я затъкна пак в ръкава си. Само няколко души се мяркаха по огромния овал, навярно защото на отворените главни порти на палата пазеха айилци. Още айилци стояха неподвижно по мраморните тераси или пристъпваха по пасажите с високи колонади плавно като леопарди. Белият лъв на Андор се полюшваше на лекия ветрец над най-високия от куполите на двореца. Друг пурпурен флаг висеше над една от кулите, малко по-ниска от белия купол, едва-едва надигнат от немощния полъх, колкото да може да се различи древният символ на Айез Седай в бяло и черно.

Зарадва се, че бе отказала предложените й двама Стражници за придружители — подозираше, че между айилците и Стражниците могат да се разхвърчат искри. Е, не беше точно предложение и отказът й се състоеше в това да се измъкне преди уречения час, указан от часовника над камината в хана. Мерана беше от Кемлин и когато пристигнаха призори, ги отведе направо в това, което нарече „най-добрия хан в Новия град“.

Но не айилците бяха тези, които задържаха Мин там. Не съвсем, въпреки че беше слушала какви ли не ужасни приказки за забулените в черно айилци. Палтото и панталоните й бяха от най-фината, най-мека вълна, която можеше да се намери в Салидар, в бледорозово, с малки синьо-бели цветенца, извезани по реверите, по маншетите и по крачолите. Ризата й също беше с мъжка кройка, но от кремава коприна. В Бейрлон, след като баща й почина, лелите й се бяха опитали да я превърнат в това, което те наричаха „свястна и прилична жена“, макар че леля й Мирен може би разбираше, че след десет години тичане из мините в момчешки дрехи сигурно е твърде късно да я напъхат в рокли. Въпреки това се бяха опитали и тя им се беше съпротивлявала точно толкова упорито, колкото отказваше да се научи да борави с куките за плетене. Освен онзи нещастен период, когато обслужваше масите в „Миньорски отдих“ — място за недодялани грубияни, но не беше се задържала дълго; Рана, Ян и Мирен се бяха потрудили да я принудят да се махне оттам, въпреки че вече беше на двадесет години — та освен през онзи период тя никога не беше носила по своя воля рокля. Сега обаче си мислеше, че може би не би било зле да си има една вместо това палто и панталони. Рокля от коприна, скроена така, че да й стои прилепнала в кръста, с дълбоко деколте и…

„Ще трябва да ме приеме такава, каквато съм — помисли си тя и подръпна раздразнено юздите. — Няма да се променям заради никой мъж.“ Само че едно тънко гласче в главата й шепнеше; „Ще станеш такава, каквато той иска да бъдеш.“ Тя го изрита по кокалчето така здраво, както щеше да изрита някой коняр, опитал се да се държи грубо, и сръга Дива роза съвсем малко по-нежно. Ненавиждаше самата мисъл, че жените трябва да бъдат слаби, стигне ли се до мъже. Имаше само един проблем — беше съвсем сигурна, че много скоро й предстои да разбере какво е да си слаба.