Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
На Робърт толкова му се спеше, че не можа да каже нищо.
— Това е логично — кимна докторът и започна отново да крачи из стаята. — Самоубийството на приятелката му го е накарало да ви намрази два пъти по-силно. Наистина ужасно нещо. — Но го каза спокойно или поне тонът му беше спокоен.
— Смятате ли да заминавате утре?
Робърт направи усилие.
— Да, казах й, че ще отида в Албукърк да се видим.
— Не съм сигурен, че утре ще сте в състояние да пътувате.
— Не ми се вярва и полицията да ми разреши. — Робърт натисна леко бинта на лявата си ръка, но не усети нищо.
— Все още е безчувствена от упойката — каза докторът. — Доколкото разбрах, и друг път са хвърчали куршуми?
— Да.
— Ами… според мен най-добре е да се махнете оттук. — Дребничкият доктор разтвори ръце, сякаш нямаше нищо по-просто от това Робърт да се махне. — От полицията не искат да ви осигурят надеждна охрана, не искат да ви пратят в затвора…
Робърт престана да се бори със съня си. Имаше чувството, че полита от висока канара и пада, но не изпитва никакъв страх. В продължение на няколко секунди до гласа му достигаше успокояващият глас на доктора, а след това заглъхна.
22
— Добро утро — каза докторът усмихнат. Беше застанал прав, по риза, в едно квадратче слънчева светлина близо до канапето. — Добре ли спахте?
Робърт се огледа. Нямаше му часовника. Лявата му ръка пулсираше.
— Часовникът ви е на масата. Сега е осем и тридесет и пет — каза докторът. — Докато спяхте, на два пъти ви търсиха по телефона. Позволих си да го вдигна. Единия път се обади Вик Макбейн от Ню Йорк. Бил звънял късно снощи и говорил с някакво много невъзпитано ченге. Доста си поприказвахме. Казах му, че съм вашият лекар, че съм останал при вас и че вече сте добре.
— Благодаря ви. — Робърт премигна. Все още му се виеше свят. Видя, че килимът е навит в единия край на стаята, и смътно си спомни, че предишната вечер го беше накапал с кръв, докато се обаждаше на полицията. Робърт понечи да стане, за да се измие.
— Добре е да изпиете чаша кафе, преди да станете — каза дребничкият доктор и отиде в кухнята. — Току-що го сварих. Позволих си да използувам и самобръсначката ви. Надявам се, че нямате нищо против. Мляко или захар?
— Не, благодаря — каза Робърт.
Докторът се върна с кафето.
Робърт се опита да си спомни името му. Нан? Не, Нот. Точно така.
— На два пъти са ме търсили, така ли, доктор Нот?
— Да. Втория път — беше преди няколко минути — се обади Джак… Нелсън, ако не се лъжа. Каза, че ще дойде тази сутрин. Тоест всеки момент.
Докато пиеше кафето, Робърт се загледа в кръглото и излъчващо щастие лице на доктора. Не можеше да разбере неговата веселост, доброто му настроение и доброжелателност. Подобно на топлото слънце, лицето му привличаше отново и отново погледа на Робърт.
— Исках да остана, за да следя по-отблизо състоянието ви — каза доктор Нот, — а и да ви помогна с нещо, ако имате нужда. — Да ви бъда лявата ръка, така да се каже — Засмя се. — Нямам други пациенти до три часа следобед, а и те… — Сви рамене Робърт бавно се разсънваше. Спомни си, че майка му ще му се обади в десет. Ръката не го болеше много силно и той се чудеше дали ще издържи зад волана до Ню Мексико. Днес беше петък. Утре следобед пристигаше зъболекарят и щеше да се произнесе веднага — или поне така се смяташе — върху самоличността на трупа. Изведнъж Робърт си спомни, че нощес бе сънувал брат Смърт. Не беше ли по-различен от друг път? Лицето на брат Смърт нямаше обичайния си ведър и здрав вид. Този път беше зелено. Може би и отвратителният труп се беше появил в съня му положен върху масата, на която седеше брат Смърт. Образът на трупа — тази почти безплътна, безцветна, но все още запазила човешкия си вид маса — беше толкова жив в съзнанието му и занимаваше толкова упорито мислите му, че Робърт не можеше да каже дали действително го беше сънувал, или не.
— Доста говорихте насън — каза доктор Нот и Робърт изпита чувство за вина, което, подобно на физическа болка, разтърси цялото му тяло.
— Предполагам, за смъртта — каза Робърт.
— Да, да, точно така — отговори докторът както винаги с приветлив глас. — Казахте или по-точно попитахте: „Брат Смърт?“ И след това: „Здравейте.“ Гласът ви не звучеше уплашено. Искам да кажа, не приличаше на кошмар. Според мен.
— Да, често сънувам този сън — каза Робърт и го разказа набързо на доктора. — Но смъртта не ме привлича толкова силно, колкото може би ви се е сторило.
— Разбирам. — Докторът закрачи към камината.
Изведнъж Робърт се почувствува неловко, като си спомни прощалната бележка на Джени, която докторът сигурно бе прочел във вестниците. Спомни си също така, че съпругата на доктора бе починала преди десет дни.