Зимата на света [bg]

— Надявам се — отвърна Тереза. — Тук горе няма на кого друг да продаваме.

Тя извади лист хартия от джоба си.

— Ето ордер, подписан от Вашия сержант Айзенщайн. Войникът внимателно прочете документа и го върна. После огледа подполковник Уил Донъли, як американски пилот, и попита:

— Той французин ли е?

Лойд положи ръка върху пистолета си.

Външният вид на бегълците беше проблем. Местните хора, французи и испанци, обикновено бяха дребни и мургави. И всички бяха слаби. Лойд и Тереза изглеждаха така, също и чехът и цигуларката. Британците обаче бяха бели и светлокоси, а американците — едри. — Гийом е родом от Нормандия. Всичкото това масло… — обясни Тереза. По-младият германец, блед момък с очилца, се усмихна на Тереза. Лесно беше да й се усмихне човек.

— Имате ли вино? — попита той.

— Разбира се.

Двамата войници видимо се оживиха.

— Искате ли вино сега? — предложи Тереза.

— На слънце човек ожаднява — отвърна старият.

Лойд отвори дисагите на едното конче, извади четири бутилки русийонско бяло вино и ги даде на войниците. Всеки взе по две. Начаса всички започнаха да се усмихват и да се здрависват. Старият войник каза:

— Продължавайте по пътя си, приятели.

Бегълците тръгнаха. Всъщност Лойд не очакваше затруднения, но човек никога не можеше да е сигурен. Затова той с облекчение се отдалечи от патрула. Отне им още два часа да се доберат до Ламон. Крайно бедното селце — няколко къщурки и празни кошари — беше кацнало в края на високо поле. Пролетната трева едва се показваше. На Лойд му беше жал за селяните, които притежаваха толкова малко, а сега и то им беше отнето. Бегълците влязоха в центъра на селото и с радост снеха товара си. Наобиколиха ги германски войници.

„Това е най-опасният момент“, рече си Лойд.

Сержант Айзенщайн командваше взвод от петнадесет-двадесет човека. Всички се включиха в разтоварването на стоките — хляб, наденици, прясна риба, кондензирано мляко, консерви. Войниците се радваха и на храната, и на възможността да видят нови лица. Бодро се опитаха да въвлекат „благодетелите“ си в разговор. Бегълците трябваше да говорят възможно най-малко. Това беше моментът, когато най-лесно можеха да се издадат с някоя грешка. Имаше германци, които владееха френски достатъчно добре, та да могат да различат британски или американски акцент. Дори и хора с приемливо произношение като Тереза и Лойд можеха да се разкрият с някоя граматическа грешка. Лесно беше да се каже sur le table наместо sur la table, но французин никога не би направил подобна грешка. Затова двамата истински французи в групата се заеха да проявяват словоохотливост. Винаги, когато някой от войниците се обърнеше към бегълците, французите се намесваха в разговора. Тереза представи сметката на сержанта. Той дълго проверява числата, после отброи парите. Най-сетне групата можа да потегли — с празни раници и леко сърце. Спуснаха се по склона около половин миля, после се разделиха. Тереза продължи надолу с французите и кончетата. Лойд и бегълците тръгнаха нагоре. Германските стражи на сечището навярно щяха да са прекалено пияни, та да забележат, че слизат по-малко хора, отколкото се качиха към селото. Но ако почнеха да задават въпроси, Тереза щеше да обясни, че някой е подхванал игра на карти с войниците и ще се върне по-късно. После пазачите щяха да се сменят и дирите на бегълците да се загубят. Лойд накара групата да върви два часа, после даде десетминутна почивка. Всички получиха бутилки вода и пакети сушени смокини за подсилване. Не беше препоръчително бегълците да носят каквото и да е друго. Лойд знаеше от опит, че ценени от притежателите си вещи като книги, сребърни прибори, украшения и грамофонни плочи ставаха прекадено тежки и се озоваваха захвърлени в някоя заснежена клисура много преди пътниците с разранени нозе да преминат през планинския проход. Това беше трудната част. Отсега нататък щеше да става само по-тъмно, по-студено и по-каменисто. Когато се спусна нощта, бегълците продължиха да вървят. Беше опасно да им се разрешава да заспят — можеха да умрат от измръзване. Бяха уморени и се хлъзгаха и препъваха по заскрежените скали. Скоростта им неизбежно намаля. Лойд не можеше да допусне линията им да се разтегли — изоставащите можеха да се заблудят, а имаше предостатъчно дерета, в които по-невнимателните пътници да пропаднат. Но досега Лойд не беше загубил нито един човек. Много от бегълците бяха офицери и това беше моментът от бягството, когато някои от тях се противяха на Лойд, който им нареждаше да не спират да се движат. За по-голям авторитет той бе повишен в майорски чин. Посред нощ, когато духът на бегълците бе стигнал дъното, Лойд обяви: