Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Кралят взе ледената ръка на момичето в своята, за да я стопли, а с другата си ръка обгърна нежното му и красиво тяло. После се наведе над ухото й, за да й прошепне някаква любовна нежност. Лицето му докосна лицето на Андре. Жилбер плъзна ръка по дрехата си и напипа в джоба голям нож, който му служеше за подкастряне на храстите в парка. В това време кралят усети, че лицето на Андре е леденостудено като ръката й. Той се надигна. Очите му се пренесоха върху голия крак на момичето, малък и бял като крака на Пепеляшка. Луи XV го хвана с две ръце и изтръпна — кракът беше леденостуден.
При вида на красивата полугола Андре, която беше заплашена от кралската похотливост и сладострастие, Жилбер потрепери така, сякаш насилието беше насочено към самия него. Той изскърца свирепо със зъби и отвори ножа, който досега беше затворен.
Кралят пусна крака на Андре, както беше пуснал ръката и лицето й. Първоначално той беше взел съня на момичето за проява на умело кокетство, но сега вече не можеше да си го обясни. Мъчеше се да разбере какъв беше този мъртвешки студ, сковал крайниците на госпожица Дьо Таверне, и си задаваше въпроса дали сърцето й все още бие.
Той разтвори пеньоара й и разголи девствената й гръд. После плъзна плахо и цинично ръката си и се опита да чуе сърцето й. То не биеше под алабастровата студена и неподвижна плът.
Жилбер наполовина се измъкна от вратата на будоара. Очите му блестяха, зъбите му бяха стиснати, а ръката му държеше отворения нож. Той беше решил, ако кралят продължи по-нататък в намеренията си, да го прободе в сърцето, а после да прободе и своето.
Изведнъж нова страшна гръмотевица разтърси всички мебели и софата, до която кралят беше коленичил. Жълто-виолетова светлина обля лицето на Андре. Ужасен от бледото безмълвно лице и неподвижността на тялото й, кралят неволно отстъпи крачка назад.
— Но това момиче е мъртво! — прошепна той.
Мисълта, че е прегръщал и целувал труп, смрази вените на Луи XV. Кралят нададе вик, изтърва свещта, залитна като пиян и олюлявайки се, стигна до преддверието, като ужасен се блъскаше в стените.
След малко се чуха забързаните му стъпки по стълбата и по алеята. Скоро буйният вятър, който свиреше и огъваше дърветата, погълна и този шум в могъщия си вой. Чак тогава Жилбер излезе безмълвен и мрачен от скривалището си. Той все още стискаше ножа в ръка. По лицето му се четеше непоколебима решителност. Той отиде до вратата, през която беше излязъл кралят, и се ослуша. Слуша дълго. После подобно на краля затвори вратата и я заключи. Духна свещта в преддверието. Бавно, с опасен пламък в очите, младежът се върна в стаята и настъпи с крак свещта, чийто восък вече течеше по пода. Тъмнината скри зловещата му усмивка.
— Андре, Андре! — прошепна той. — Обещах ти, че третия път ти ще ми паднеш в ръцете и няма да се измъкнеш както предишните два пъти. О, Андре! За ужасния роман, който ме обвини, че съм написал, е необходим ужасен край!
После Жилбер отиде до софата, върху която лежеше Андре, и протегна ръце. Младото момиче беше все така студено, безмълвно и неподвижно.
122.
Необикновената сила
Балзамо измина почти една левга. Очите му святкаха, мозъкът му гореше, а дишането му беше толкова учестено, че днешните поети биха го оприличили на онези чудовищни машини, бълващи огън и пара, които задвижват огромния локомотив и му помагат да лети по покритите с железни релси пътища.
Конникът и конят прекосиха Версай само за няколко минути. Изведнъж една мисъл осени Балзамо. Той притисна нервните си крака до хълбоците на животното и заби шпорите в железните му мускули. Джерид се спря, подгъна задните си крака и удари по земята с предните. Конникът и конят си отдъхнаха за миг.
Като дишаше тежко, Балзамо бавно вдигна глава. Той прекара кърпичка по блестящите си от пот слепоочия и по разширените си от вятъра ноздри. После прошепна:
— Напразно се стараеш, Балзамо, напразно препускаш. Лоренца вече е пристигнала където искаше и се кани да говори. Може би вече е разказала всичко. О, клета жено! Всички мъки на земята са твърде дребни, за да те накажат! Науката не е само понятие, тя е и факт, тя или може, или не може да направи нещо. А аз искам тя да успее! Да опитаме! Лоренца, Лоренца, желая да заспиш! Лоренца, заспивай, където и да си! Аз искам това!
— О, не! — простена той, отдавайки се отново на отчаянието си. — Лъжа себе си и не вярвам… или по-точно не смея да повярвам, и все пак силата, която притежавам, е върховен господар. Да, аз искам това с цялата сила на моето същество! Удряй! Унищожавай! Заспи и онемей, Лоренца! Аз искам това!
В продължение на няколко минути Балзамо съсредоточаваше в мозъка си мисълта към целта, за да я ускори още повече, насочвайки я към Париж.