Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— О, но аз не искам подобно нещо! Изпълнете само онова, което вече споменах.
— Дадено! — извика господин Дьо Бозир и сграбчи през решетката ръката на Никол, като се опита да привлече към себе си момичето, за да го целуне.
— Тихо, по дяволите! — каза Никол. — Луд ли сте?
— Не, но съм влюбен.
Двамата се разделиха, но след секунда господин Дьо Бозир, много изплашен, се обърна назад и прошепна: „Ей, пст!“
— Какво има? — попита Никол отдалеч, като сложи ръка пред устата си, за да пренесе думите като ехо и без шум до мястото, където стоеше възлюбеният й.
— Ами решетъчната врата? — попита Бозир. — Ще я прескочите ли?
— Ама че глупак! — промълви Никол, която се намираше само на десетина крачки от Жилбер. После добави високо: — Имам ключ.
В това време пък Андре беше ходила да придружи баща си чак до вратата на Големия Трианон и сега се връщаше замислена. Никол внезапно се появи задъхана в края на алеята, понеже — както знаем — много бързаше да се прибере, след като беше уговорила всичко с господин Дьо Бозир. Камериерката се закова на място, като видя господарката си, и подчинявайки се на един знак на Андре, я последва в стаята й.
Беше може би осем и половина вечерта. Нощта беше настъпила по-рано от обикновено и беше по-непрогледна. Причината за това беше грамаден черен облак, придвижващ се от юг на север, покрил почти цялото небе. Докъдето можеше да стигне погледът — чак отвъд горичката, до Версай — се стелеше гъст мрак. Излезе вятър, който духаше ниско над земята. Опасността от буря не накара Андре да ускори крачка. Напротив, тя продължаваше да върви смълчана и замислена и сякаш със съжаление преодоляваше стъпало след стъпало от стълбата, която водеше до стаята й. А Никол ставаше все по-нетърпелива и все по-нервна.
Най-сетне Андре бутна вратата на стаята си и по-скоро падна, отколкото седна в едно кресло. Тя кротко помоли Никол да пооткрехне прозореца, който гледаше към двора. Камериерката го отвори. После дойде отново при господарката си и започна да й говори загрижено, нещо, което лицемерката твърде добре умееше.
— Да не би госпожицата да е неразположена тази вечер? — попита тя. — Очите ви са зачервени и подути, но въпреки това са искрящи. Мисля, че госпожицата наистина се нуждае от почивка.
— Така ли мислиш, Никол? — попита вяло Андре, която не беше чула и дума от онова, което й каза камериерката й. После протегна небрежно краката си на една възглавничка.
Никол изтълкува позата на господарката си като знак да се заеме с нощния й тоалет. Тя започна да сваля от косите й панделки и цветя. Необезпокоявана от нищо, Никол се зае със задълженията си и оскуба Андре, но тя не извика и не се оплака, тъй като беше много угрижена. После Никол съблече дрехите на господарката си, която й даде нареждания какво й предстоеше да направи на следващия ден. Камериерката трябваше да отиде във Версай и да намери книгите, които Филип беше накарал да отнесат там за сестра му, а после да доведе в Трианон акордьора, за да настрои клавесина.
Никол спокойно отговори, че ако не й се налага да става през нощта, ще се събуди рано и още преди госпожица Дьо Таверне да се е надигнала от леглото, поръчките й щели да бъдат изпълнени.
— А утре — продължи да говори Андре, но този път като на себе си — аз ще пиша на Филип. Това ще ме облекчи малко.
— Само че — прошепна Никол също на себе си — не аз ще отнеса писмото, където трябва.
После малката прислужничка се замисли тъжно, че за първи път щеше да напусне господарката си — чудесното момиче, в присъствието на което тя беше развила ума и сърцето си. Никол доразсъблече господарката си колкото можеше по-бързо и въздъхна няколко пъти, но Андре не й обърна никакво внимание. Никол й подаде нощния пеньоар, но госпожица Дьо Таверне беше вперила очи в тавана и дори не помръдна, все така замислена. Тогава Никол пусна две бучки захар в чашата вода, след това, без да се колебае, твърде уверено сипа в разтвора и две капки от шишенцето на херцог Дьо Ришельо, което извади от пазвата си. Водата леко помътня и придоби опалов оттенък, който в следващите секунди постепенно изчезна.
— Госпожице — каза Никол, — ето ви чашата с вода. Роклите ви са сгънати и прибрани. Свещта ви за нощта е запалена. Знаете, че утре трябва да ставам рано. Можа ли вече да си легна?
— Да — отговори Андре разсеяно.
Никол се поклони, въздъхна още веднъж, но и тази въздишка остана незабелязана. След което почти побягна навън.
А Жилбер не беше помръднал от наблюдателния си пост. Той беше чул от самата Никол, че ще се върне след два часа. Бяха минали два часа и десет минути и младежът започна да се страхува, че тя няма да дойде. Изведнъж я видя, че тича, сякаш я преследваха.