Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Жилбер, вцепенен и наведен напред, не помръдваше от мястото си и продължаваше да я следи с очи. Изводът можеше да бъде само един: „Госпожица Дьо Таверне си има любовник или най-малкото човек, когото обича и с когото се среща нощно време“.
След като Балзамо изчезна, Жилбер видя, че младото момиче се олюлява, сгърчило ръце. Две-три глухи ридания раздраха развълнуваната й гръд. Инстинктът й се помъчи да отхвърли тежестта на непоносимата енергия, която, както видяхме в предишната глава, я беше дарила с ясновидство. Въпреки усилията тялото й се оказа слабо, за да преодолее остатъка от енергията, която Балзамо беше влял в нея. Тя не успя да разкъса тайнствената сила, която като въже беше стегнала тялото й.
Тя загуби равновесие и като простена мъчително, се свлече на покритата с пясък алея, сякаш беше поразена от гръмотевицата, която в този миг раздра небесния свод. Малко преди да докосне земята, Жилбер я улови със силата и ловкостта на тигър. Без да осъзнава колко тежеше отпуснатото й тяло, той я понесе към стаята й, която тя беше напуснала, подчинявайки се на повика на Балзамо.
Допирът с тялото на Андре разгаряше в неговото тяло трескав огън. Ръцете му трепереха, а кръвта все по-буйно и непокорно течеше във вените му. Въпреки всичко първата му мисъл беше непорочна и чиста — младежът се зае да вдъхне живот на тази красива каменна статуя. Той затърси с очи гарафата, за да плисне върху лицето на Андре малко вода. Точно когато треперещата му ръка се протягаше, за да вземе големия кристален съд, на младежа му се стори, че дочува по дървената стълбичка и тухления под на коридора леки, но уверени стъпки. Не беше Никол, защото тя беше избягала с господин Дьо Бозир, не беше и Балзамо, защото той беше препуснал в галоп върху гърба на Джерид. Можеше да бъде само някой непознат човек.
Жилбер бързо духна свещта, която осветяваше стаята, и се шмугна в малкия будоар, служещ на Никол за стая.
Нито трясъкът на бурята, нито предизвиканите от нея шумове уплашиха Жилбер. Цялата му мисъл, цялата му душа, цялото му същество бяха съсредоточени в очите му, които неотклонно следяха непознатия. Той мина на две крачки от Жилбер и без да се поколебае, влезе в стаята на Андре. Жилбер видя, че мъжът пипнешком стигна до леглото на младото момиче и тихо ахна, като разбра, че леглото беше празно. Носле нощният гост несъзнателно бутна свещта. Тя падна върху мраморната масичка и счупи кристалната подложка. После непознатият извика: „Никол, Никол!“
„Никол ли? — прошепна изненадан младежът от скривалището си. — Защо този мъж вика Никол вместо Андре?“
Никой не отговори на повикването. Тогава мъжът се наведе, взе свещта от земята и отиде да я запали в преддверието. Жилбер внимателно се вгледа в лицето на непознатия посетител. Толкова много воля беше вложил в погледа си, че можеше да пробие дори стена.
Момъкът изведнъж настръхна от ужас и се отдръпна в будоара. Примрял от уплаха, на светлината на двете свещи Жилбер позна краля. Това обясняваше всичко — и бягството на Никол, и парите, които тя беше дала на господин Дьо Бозир, и отворената врата. Посещенията на Ришельо и на Таверне също бяха част от зловещата интрига, център на която беше Андре. Ето защо кралят беше произнесъл името на Никол — тази съучастница в престъплението — услужливата Юда, продала и предала господарката си. А при мисълта за какво точно беше дошъл кралят и какво се канеше да направи пред очите му, кръвта нахлу в мозъка на Жилбер и го заслепи от ярост. Младежът понечи да извика, но го възпря страхът, това неволно, непобедимо и неразбираемо чувство, което всеки изпитваше към този човек, който все още имаше авторитет и който се наричаше крал на Франция. Ето защо езикът на Жилбер не помръдна.
През това време кралят влезе отново в стаята и забеляза легналата върху софата Андре. Муселиненият й пеньоар беше широко отворен и момичето беше по-скоро голо, отколкото облечено. Главата му беше отпусната върху облегалката на софата, единият й крак беше върху възглавничките, а другият висеше гол и вцепенен и почти докосваше килима. При тази гледка кралят се усмихна. Свещта освети сатанинската му усмивка, а почти веднага подобна зловеща усмивка се изписа на лицето на Жилбер.
Луи XV произнесе думи, които Жилбер не чу, но разтълкува като любовно обяснение. Негово величество остави върху масата свещта, хвърли бегъл поглед върху осветеното в червено небе, коленичи пред младата жена и целуна ръката й.
Жилбер избърса с ръкав плувналото си в пот чело. Андре не помръдна.