Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Да, да, имате право. Трябва ми карета…
Младежът отведе Лоренца на площада и повика с ръка препускащ насреща му фиакър. Кочияшът дръпна юздите на конете и спря.
— Къде желаете да ви откарам, госпожо? — попита той.
— В дома на господин Дьо Сартин — обясни младежът.
Изпълнен със страхопочитание към страшното име, кочияшът шибна конете и подкара фиакъра в указаната посока. Точно в момента, когато Лоренца пресече площад „Роаял“, Андре с помощта на хипнотичния си сън прочете намеренията й и ги съобщи на Балзамо.
След двадесет минути Лоренца пристигна пред дома на господин Дьо Сартин.
— Да ви почакам ли, красива госпожо? — попита кочияшът.
— Да — отвърна Лоренца, без да съзнава какво казва.
След това се запъти с лека стъпка към къщата и потъна зад красивата й врата.
123.
Домът на господин Дьо Сартин
Щом влезе в двора, Лоренца бе заобиколена от цял куп полицейски пристави и войници. Тя се обърна към гвардееца най-близо до нея и го помоли да я заведе при началника на полицията. Той я изпрати при портиера, който внимателно разгледа тази странна жена с красиво лице, богати дрехи и великолепно ковчеже в ръка и прецени, че посещението й може би не е случайно, затова се изкачи заедно с нея по огромното каменно стълбище, а после я въведе в една приемна.
След време я уведомиха, че господин Дьо Сартин все още не се е прибрал, и я помолиха да го почака. Тогава тя потъна в дълбоко мълчание и заразглежда разсеяно голите стени на приемната.
Изведнъж отекна звънче и по двора се дочу шум от карета. След няколко минути друг служител съобщи на Лоренца, че господин Дьо Сартин я очаква.
Тя стана от мястото си и го последва. Двамата прекосиха две големи зали, претъпкани с подозрителни хора, някои от които бяха облечени в по-странни дрехи от тези на Лоренца. Накрая младата жена беше въведена в огромен осмоъгълен кабинет, осветен от безброй свещи.
Мъж на петдесет-петдесет и пет години, облечен в халат, с накъдрена и лепкава от пудрата перука, седеше зад високо бюро.
Всъщност долната част на това бюро-шкаф криеше под огледалата дванадесет по-малки чекмедженца. Те пък се отваряха не с шифри, а с помощта на тайнствени механизми. Шкафът-бюро беше изработен по поръчка на регента, който го беше подарил на абат Дюбоа, за да скрие там важни политически документи и химически формули. Абат Дюбоа пък го беше подарил на господин Домбревал, бивш началник на полицията, от когото го бе наследил заедно с шифрите и самият господин Дьо Сартин. Той се реши да си послужи с шкафа-бюро едва след смъртта на дарителя. Освен това накара да сменят всички ключалки. Шкафът-бюро беше известен и се затваряше прекалено добре, за да се допусне, че господин Дьо Сартин криеше там единствено прочутите си перуки.
Началникът на полицията видя в огледалата сериозното и бледо лице на Лоренца, която пристъпваше към него с ковчежето в ръка.
Младата жена се спря по средата на кабинета. Облеклото, лицето и походката й направиха силно впечатление на господин Дьо Сартин.
— Коя сте вие? — попита той, без да се обръща, като я наблюдаваше в огледалата.
— Пред господин Дьо Сартин, началник на полицията, ли се намирам? — попита Лоренца.
— Да — беше краткият отговор.
— Кой ще потвърди това? — зададе нов въпрос Лоренца.
Сега вече господин Дьо Сартин се обърна.
— Ще бъде ли доказателство, че аз съм човекът, когото търсите, ако накарам да ви изпратят в затвора?
Този път Лоренца не отговори. Тя само се огледа и с характерното за италианките достойнство потърси стол, какъвто господин Дьо Сартин до този момент не й беше предложил. Погледът й го покори — в края на краищата граф Д’Алби дьо Сартин беше възпитан човек.
— Седнете — каза й той рязко.
Лоренца притегли едно кресло и седна.
— Говорете бързо — продължи господин Дьо Сартин. — Какво ви води насам?
— Идвам, за да бъда под ваше покровителство.
Той я изгледа с характерния за него дълбок ироничен поглед и възкликна:
— Я виж ти!
— Господине — продължи Лоренца, — аз съм отвлечена от семейството си и съм принудена да живея в лъжлив брачен съюз с един мъж, който от три години ме държи в подчинение и ме кара да умирам от мъка.
Господин Дьо Сартин се вгледа внимателно в това благородно лице и усети леко вълнение, като се заслуша в нежния като песен глас.
— Откъде сте? — попита той.
— От Рим. Казвам се Лоренца Феличиани.
— Не познавам това семейство. Госпожица ли сте?
По онова време госпожица означаваше момиче от благородно потекло. А днес, както знаем, всяка жена се счита за достатъчно благородна веднага щом се омъжи и държи всички да я наричат с уважение госпожо.