Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Тя само успя да остави чашата върху чинийката и веднага от устата й се отрони болезнена въздишка. Загуби възможност да вижда, да чува, да говори и да разбира. Андре падна като ударена от гръм върху леглото и се скова като умряла. Така както беше вцепенена, изведнъж стана, отвори странно втренчените си очи и слезе от леглото като мраморна статуя от надгробен камък.

Нямаше място за съмнение — Андре спеше магическия сън, който няколко пъти вече беше прекъсвал живота й. Тя отвори стъклената врата и излезе в коридора. Приличаше на жена от мрамор, на която някой бе вдъхнал живот. Щом стигна до стълбата, тя слезе по нея внимателно и без да се колебае. А когато стигна до външната площадка и стъпи на най-горното стъпало, за да слезе надолу, Жилбер прекрачваше най-долното, за да се изкачи нагоре. Пред това бяло видение, тържествено пристъпващо напред, Жилбер отстъпи, побягна обратно, и се скри в живия плет. Припомни си, че беше наблюдават същата гледка в замъка на Таверне. Андре мина покрай него, докосна го, но не го видя. Краката му се подкосиха от страх.

Жилбер не знаеше как да си обясни странното нощно излизане на Андре.

Изведнъж му се стори, че разбира всичко — Андре не страдаше от кошмари, нито пък, както беше помислил първоначално, беше безумна. Тя просто имаше среща и с отчетлива и зловеща крачка отиваше на нея. На небето внезапно проблесна светкавица и Жилбер забеляза един мъж, който се спотайваше под липите. Младежът видя на кратката светлина, че лицето му беше бледо, а дрехите му — в безпорядък.

А Андре вървеше към този мъж, който беше протегнат ръка към нея и като че ли искаше да я привлече към себе си. Сякаш острие на нажежено копие прободе сърцето на Жилбер и той се изправи на колене, за да вижда по-добре. През това време нова светкавица освети нощта. Жилбер позна Балзамо, чиито дрехи бяха покрити с прах, а от лицето му се стичаше пот. Значи той беше проникнал по някакъв тайнствен начин в Трианон и сега привличаше неудържимо Андре, както змия привлича птичето. Младото момиче спря на две крачки от Балзамо. Той се приближи и взе ръката й. Цялото тяло на Андре потрепери.

— Виждате ли? — попита я той.

— Да — отговори Андре, — но като ме извикахте толкова силно, за малко не ме убихте.

— Простете ми, простете ми — каза Балзамо. — Но аз просто не съм на себе си, полудявам, направо съм пред прага на смъртта.

— Да, наистина. Вие страдате — отвърна Андре, усетила това по допира на ръката му до своята.

— Да, страдам и дойдох да потърся утеха при вас. Само вие бихте могла да ми помогнете.