Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
аз бях готов да умра, когато се изправих върху крепостната стена, за да избягам.
Времето и то ще умре — като нас, когато загине Вселената — и ще се прероди. Времето
е живо същество и като нас се ражда, живее и умира. Времето има пулс, но това не е нашият
пулс, колкото и да му се принасяме в жертва. Ние нямаме нужда от Време. Времето има
нужда от нас. Дори и то обича да не е само.
Откъснах очи от вратата и се впуснах към полетата на Карла, езерата на Карла, бреговете
и горите на Карла, облаците на Карла, нейните бури, раздиращи всичко, и щом стигнах там, написах стихове за Карла и за Времето, влязох в бой с него, изгаряйки от любов.
Не се получи. Но си отбелязах страницата, когато затворих бележника, защото някои от
най-добрите творби се раждат от тези, които не са добри в момента.
Излязох на балкона да изпуша един от джойнтовете на Дидие.
Кръстовището долу бе относително пусто. Колите — неистови насекоми — се бяха
прибрали на орди в кошерите си. Време бе за последната ми обиколка и гонката на Навин с
Бенисия наближаваше, но нямах желание да помръдна.
Карла, Дидие, Навин, Дива, Винсън, Зодиакалните Джорджовци, Кавита: не проумявах
какво става. Толкова много промени, толкова много несигурност, толкова пъти се чувствах
той, сякаш бях от неправилната страна на стена, която ме разделя от тях.
Загубих се в този хаос. Цяла вечер бях давал съвети на другите, а сам не можех да си дам
съвет. Можех само да следвам инстинкта и веднъж завинаги да накарам Карла да избере: живот с мен другаде или живот в Островния град без мен.
С каквото и да се занимаваше тя в Бомбай, то не ме включваше-А мисля, че трябваше.
Бях готов да замина и да я чакам някъде другаде, ако не иска да тръгне веднага с мен. Знаех, че ще дойде на гонката. Щях да отида. Исках да говоря с нея, та дори и за да се сбогуваме.
Ала точно когато нямаш други планове в живота си освен най-правия път към изхода на
града, а сърцето ти твърде дълго е чакало истината — или душата ти нова песен — Съдбата
понякога удря в земята свещения жезъл и огън прегражда пътя ти.
Колите фучаха край мен с убийствена скорост. Видях хора на Хюсеин и на
„Скорпионите" да се носят стремглаво в различни посоки. Един моторист ме приближаваше, яхнал мотор с много високо кормило. От две пресечки го разпознах. Рави.
Спуснах стойката на мотора и му махнах.
— Какво става?
— Пожар в дома на Кадербай! — изстреля той, като спря до мен.
— В голямата къща? — Да, човече!
— Назир добре ли е? А Тарик?
— Никой не знае. Мъчат се да спасят джамията. Само това чух. Може да се стигне само
с мотори. Казват, че „Мохамед Али Роуд" е задръстена. Лин, не се скитай из улиците
довечера.
Домът на Кадербай гореше.
Видях в ума си момчето на императорския трон, наклонило глава на една страна и
подпряло чело с дългите си пръсти. Видях моя афгански приятел Назир — с прошарена коса
и лице, грейнало от молитвите призори.
Нещо се изтръгна от гърдите ми, от душата ми, нещо, което вече не бе мое, и усетих как
Дръзката се разпилява във въздуха. Почувствах как любовта се изплъзва, изтича от мен, сякаш
скръбта ми преряза вена. И се уплаших — за всички нас.
Рави потегли. Запалих мотора и се понесох след него.
Понякога зовът на смъртта в онези години бе също тъй силен, както и волята ми за
живот. Понякога се изкачвах на мачтата на страха, побита в сърцето ми — този кораб в
открито море — и разтварях обятия пред бурята, рушаща света.
ШЕЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
РАВИ КАРАШЕ БЪРЗО, но гледах да не изоставам от него. Първо се носехме леко по
драконовия гръбнак на „Мохамед Али Роуд", а после се врязахме в стена от коли, камиони и
автобуси, всичките с изключени двигатели.
Наложи се да минем по тротоарите, препълнени с хора, на които им бе невъзможно да
пресекат задръстената улица. Радвах се, че Рави води; той разбутваше хората с гумата на
мотора си. Промъкваше се между краката, ръцете и изникващите детски глави плавно и
уважително, без да причинява страдание никому, но поддържаше бавната скорост. През
цялото време повтаряше само една дума: Кадербай!
Крещеше я пак и пак като заклинание. И хората всеки път се отдръпваха, щом я чуеха.
Компанията, която Кадербай създаде, бе какавидата, от която се излюпи Компанията на