Сянката на планината

— Да.

— Изчезнала. И как?

— Както си беше там и изведнъж вече я нямаше. Търсих я навсякъде. Не знам какво да

правя. Надявах се, че може да се е свързала с теб.

— Не съм я виждал и нямам представа къде е. Кога се случи това?

— Преди три дни. Навсякъде търсих, обаче…

— Три дни? Мамка му, пич! Защо не ми каза по-рано?

— Ти си последната ми надежда. Всичко друго опитах, всички питах.

Последна надежда: последният човек, от когото очакваш помощ. Никога не се бях

възприемал така. И никога не съм бил такъв. Винаги бях от първите, на когото се обаждаха, когато някой се нуждаеше от помощ.

Донесоха бирата. Винсън я пресуши бързо, но не му помогна.

— Боже мой! Къде е тя? — нададе вопъл той.

— Виж, Винсън, можеш да помолиш за помощ Навин. Той това Работи, открива

изгубени любими.

— Може ли да му се обадиш от мое име?

— Аз не използвам телефон — казах. — Но мога да те закарам там, ако искаш.

— Моля те! На всичко съм готов, толкова се тревожа за нея! Станахме да си тръгваме, моята бира си стоеше непокътната.

Оставих бакшиш на Сладура. Не беше голям.

— Майната ти, Шантарам! — каза той и пак трясна табелката Reserved на масата. —

Кой ще ти пие бирата?

Закарах изгубилия любовта си Винсън в бюро „Изгубена любов", през две врати от

моята, и го оставих с Навин.

Отношенията ни с Навин бяха охладнели. Знаех, че съм го обидил с нещо, но с какво —

нямах понятие. Докарах Винсън в офиса, защото имах доверие на Навин, и се надявах да

разбира това.

Той ми се усмихна разсеяно, когато се упътих към стаята си, а после се обърна към

Винсън и по лицето му се изписаха сериозни въпроси.

Изядох една консерва студен боб, изпих половин литър мляко и прокарах спешния обяд с

половин чаша ром. Бях оставил вратата отворена и седях в любимото си кресло —

капитанско кресло с извита облегалка, тапицирано с избеляла тъмносиня кожа. Това беше

управителското кресло, което Джасвант Сингх бе наследил от предишния управител, а той

на свой ред го бе наследил от някой с адски добър вкус за писателски кресла. Купих го от

Джасвант и в замяна му подарих нов лъскав директорски стол.

Джасвант обожаваше своя нов стол и бе наредил около него цветни лампички. Бях

сложил старото кресло в един ъгъл с изглед към балкона — оттам можех да наблюдавам

коридора, бюрото на управителя и стълбището към него. Там написах някои от най-добрите

си неща.

Тъкмо пишех едно от най-добрите си неща, когато Навин почука на вратата.

— Имаш ли минутка?

Той беше интелигентен, смел и предан. Бе добър и честен. Бе точно такъв, какъвто

бихме искали да е синът ни или брат ни. Но пишех.

— Колко минутки?

— Две-три.

— Разбира се — отвърнах и оставих бележника. — Влизай, сядай. Той седна на дивана и

се озърна. Нямаше много за гледане.