Сянката на планината

хвърля сянка. Надявах се на Винсън да му провърви и Ранвей да иска да я намерят. Надявах се

Дива да даде на Навин подслон. Надявах се и кроежът на Карла, какъвто и да бе той, да не

погуби онова, което имахме. Почти имахме.

ШЕЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ТЪКМО ПОНЕЧИХ ДА ЗАТВОРЯ ВРАТАТА, когато този път Дидие застана от другата й

страна и я бутна с длан.

— Имам проблем — заяви той и се тръшна на дивана.

— Ще взема да ви таксувам аз почасово на тоя диван — казах.

— Довечера има необикновено парти.

— Ахам.

— Карнавал.

— Дидие, ще затворя.

— При най-добрия костюмиер обаче бяха останали само два костюма, затова ги запазих

и двата, но не мога да избера!

— С какво разполагаха?

— Гладиатор и балерина.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Проблемът? Не виждаш какъв е проблемът? Дидие съвсем очевидно е идеален и за

двете роли, затова изборът между тях е невъзможен.

— Дам, разбирам.

— Лин, какво да правя?

— Съветвам те — подзех, поемайки енергия от Олеговия диван — да се маскираш до

кръста като гладиатор, а от кръста надолу — като балерина. Ще си гладиерина.

— Гладиерина! — възкликна той и се юрна към вратата. — Трябва Да го пробвам още

сега!

И изтърча надолу по стълбите, а аз притичах до вратата и най-сетне успях да я затворя.

Уж трябваше да се зарадвам, но не ми беше весело. Не обичах затворените врати. Не обичах

затворените врати, които сънувах и по които думках нощ след нощ.

Настаних се в креслото, но не можех да пиша. Задържах погледа си върху заключената

врата nk-дълго, отколкото трябваше, и отново се озовах в затвора.

Всеки удар, стоварил се върху окования, всяка инжекция, усмиряваща бунта, всяко

умъртвяване на волята с електричество нанася оскърбление на нашата същност — каквато е

отредено да бъдем един ден. Времето е мебрана, съединителна тъкан, нея можеш да

нараниш. Времето не лекува всички рани: то е раните. Само любовта и прошката могат да

излекуват раните.

Омразата винаги оставя петно. Ала понякога тя не е твоя омраза- Случва се да си

прикован и омразата, вбита в теб, да е чужда омраза, покълнала в чуждо сърце. Да се

отърсиш от нея, е нужно Повече време, отколкото е нужно на раната да зарасне.

Дори един ден да открием как да сплетем нишките на любовта и вярата, които срещаме

в живота, върху кожата си винаги ще носим петното на онова, което не може да бъде

забравено: вчерашният ден отново ще се взира в мен, когато погледна заключена врата.

Бях задълго изгубен, извън приятелите, извън любовта, сам се заключвах в спомени за

страха, гнева, бунта, за размириците в затвора, опожарения параклис, тежковъоръжената

охрана и мъжете, предпочитащи да умрат пред това да изтърпят и ден повече, точно както и