![Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/5/3/sblsk-na-krale-a-clash-of-kings-bg-download.jpg)
Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]». Краткое содержание книги:
На този фон перипетиите на едно малко момче не изглеждат от значение, но все пак отразяват живота на простолюдието в тези размирни времена.
Оттатък тясното море пък има една кралица, която търси начин да се завърне в родината, която никога не е виждала. Денерис е и майка на трите дракона, а са изминали повече от 300 години от смъртта на последния жив дракон. Те растат, а заедно с тях започва да се завръща и магията — загубила голяма част от силите си.
Сянка, родена от „червена светлина“ щъка из света, носейки тайнствена смърт, а пред Кралския чертог ще се изпъне дебела верига, за да попречи на флотата да се спаси от зелените пламъци на адския огън…
Черните братя се движеха през черни сенки между черни скали, катереха се по стръмната лъкатушеща пътека и дъхът им мръзнеше в черния въздух. Джон се чувстваше почти гол без ризницата си, но тежестта й не му липсваше особено. Пътят беше тежък и бавен. Да се бърза означаваше да си счупиш глезен, ако не и по-лошо. Каменната змия, изглежда, знаеше къде да стъпва по инстинкт, но Джон трябваше да бъде по-предпазлив по начупения и неравен терен.
Пищящия проход всъщност представляваше поредица от проходи, дълъг и извиващ се сякаш безкрайно пролом. Обикаляше покрай ледени обрулени от вятъра върхове и след това се спускаше през дълбоки и скрити долини, които рядко виждаха слънце. Освен спътниците си, Джон не беше зърнал нито едно живо човешко същество, откакто оставиха гората зад себе си, за да тръгнат нагоре. Ледени нокти се оказаха едно от най-жестоките места, сътворени от боговете, и също толкова враждебно към хората. Тук вятърът режеше като нож и пищеше в нощта като майка, оплакваща закланите си деца. Малкото дървета, които се срещаха, бяха все ниски и криви, израснали странично от пукнатини и цепнатини. Над пътеката често надвисваха канари, покрити с ледени висулки, които отдалече приличаха на дълги бели зъби.
Въпреки всичко това Джон Сняг не съжаляваше, че тръгна. Тук имаше и чудеса. Беше видял как слънчевата светлина проблясва по тънкия лед на водопадите, когато се плъзнат над устните на стръмните скалисти пропади, и една планинска морава, пълна с късни есенни цветя — сини ледозъбчета, яркочервен мразоплам, рижи и златни ивици писклива трева. Взирал се беше в пропасти толкова дълбоки и черни, че сякаш свършваха в някакъв ад, и беше яздил по разяден от ветровете мост от естествен камък, без нищо освен небето от двете му страни. Орли гнездяха по висините и се спускаха на лов из долините, кръжаха волно на огромните си синьо-сиви криле, които сякаш бяха част от самото небе. Веднъж видя как дива котка се промъкна като сянка към един овен и се плъзна по стръмния склон като дим, докато не стане готова за смъртния си скок.
„Сега е нашият ред за скок.“ Съжали, че не може да се движи толкова сигурно и безшумно като онази котка и да убива бързо като нея. Дълъг нокът бе в ножницата на гърба му, но можеше да не стигне място да го извади. Носеше си нож и кама за по-близък бой. „Те също ще имат оръжия, а аз съм без броня.“ Зачуди се кой ще се окаже дивата котка на заранта и кой — овенът.
За дългата част от пътя се задържаха по пътеката, следвайки извивките й като на змия по склона — нагоре и все нагоре. Понякога планината се нагъваше и огънят се губеше от погледа им, но рано или късно се появяваше отново. Пътеката, избрана от Каменната змия, не ставаше за коне. На места Джон трябваше да опира гръб в студения камък и да се придвижва странично като рак, педя по педя. Дори когато пътеката се разширяваше, беше измамна. Имаше пукнатини, достатъчно широки, за да погълнат човешки крак, камъчета, по които можеше да се подхлъзнеш, кухини, в които водата се събираше денем и замръзваше нощем. „Стъпка и после нова — казваше си Джон. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“
Не се беше бръснал, откакто оставиха Юмрука на Първите, и мустаците му се бяха заледили. Два часа след началото на катеренето вятърът задуха толкова яростно, че той можа само да се свие и да се прилепи до скалата, молейки се дано да не го отвее от планината. „Стъпка и после друга — каза си той, след като вятърът поутихна. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“
Скоро се оказаха толкова високо, че беше по-добре да не мисли да поглежда надолу. Нищо нямаше долу освен зейнала чернота, нищо горе, освен луна и звезди.
— Планината е твоята майка — беше му казал Каменната змия при едно много по-леко катерене преди няколко дни. — Прилепи се до нея, притисни лицето си до гърдите й и тя няма да те пусне. — Джон се беше пошегувал: каза, че винаги се бил чудил коя е майка му, но така и не бил помислял, че ще я намери в Ледени нокти. Сега обаче това не му се струваше никак смешно. „Стъпка и после друга“ — помисли той и се прилепи плътно до скалата.
Тясната пътека изведнъж се прекъсна от черна гранитна издатина. След ярката лунна светлина сянката й беше толкова черна, че сякаш влизаха в пещера.
— Право нагоре — каза му шепнешком щурмовакът. — Трябва да излезем над тях. — Той свали ръкавиците си, пъхна ги зад колана си, върза единия край на въжето около кръста си, а другия — около Джон. — Тръгни след мен, когато въжето се опъне. — Не изчака за отговор, а се закатери веднага, невероятно бързо. Дългото въже бавно започна да се развива. Джон го гледаше внимателно, запомняше всяко негово движение и къде точно се хваща, и когато се разви и последната намотка, също свали ръкавиците си и го последва, много по-бавно.