Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Стената прекъсваше на две трети от пътя им нагоре с крива цепнатина в заледения камък. Каменната змия подаде ръка да му помогне да се изкачи. Отново беше сложил ръкавиците си и Джон направи същото. Щурмовакът му кимна наляво и двамата изпълзяха по ръба около триста разкрача или малко повече, и накрая видяха смътния оранжев блясък под устието на пролома.

Диваците бяха наклали стражевия си огън в плитка падина над най-тясната част на прохода, със стръмна пропаст отдолу и скала отзад, която да ги засланя от вятъра. Същата тази скала позволи на черните братя да се доберат само на няколко стъпки от тях, лазейки по корем, докато накрая не се озоваха точно над хората, които трябваше да убият.

Единият беше заспал, свит под камара животински кожи. Джон видя от него само косата, яркочервена на светлината на пламъците. Вторият седеше до огъня и мърмореше унило заради ледения вятър. Третият наблюдаваше прохода, въпреки че нямаше много за гледане — само една огромна, пълна с мрак купа, обрамчена от снежните рамене на планините. Наблюдателят носеше рог.

„Трима.“ За миг Джон се поколеба. „Уж трябваше да са двама.“ Единият обаче спеше. А и дали бяха двама, трима или двайсет, той все едно трябваше да направи онова, за което бяха дошли. Каменната змия го докосна по рамото и посочи дивака с рога. Джон кимна към другия до огъня. Непривично усещане — да си избираш кого да убиеш. Половината му живот беше минал с меча и ножа в ръка, в подготовка за този момент. „Дали и Роб се е чувствал така преди първата си битка?“ — зачуди се той, но нямаше време за подобни разсъждения. Каменната змия се задвижи, бърз като прякора си, и скочи при диваците сред дъжд от камъчета. Джон измъкна Дълъг нокът и го последва.

Всичко сякаш стана мигновено. По-късно в спомените си Джон сигурно щеше да се възхищава на смелостта на дивака, който първо посегна за рога, вместо към оръжието. Вдигна го към устните си, но преди да успее да го надуе, Каменната змия му го изби с един замах на късия си меч. Човекът на Джон скочи и замахна с една горяща главня към лицето му. Той се дръпна. С крайчеца на окото си зърна, че спящият се размърда, и разбра, че трябва бързо да приключва с първия. Когато главнята отново описа огнена дъга, той налетя срещу нея и замахна с меча с две ръце. Валирианската стомана разкъса козина, плъст, вълна и плът, но когато дивакът падна, се изви и мечът се изплъзна от ръцете на Джон. Третият дивак се изправи. Джон измъкна камата си, сграбчи го за косата, замахна с ножа към гърлото му… не, гърлото й… Ръката му замръзна.

— Момиче.

— Наблюдател — каза Каменната змия. — Дивачка. Довърши я.

Джон видя страха и пламъка в очите й. От убождането на ножа по бялото й гърло потече кръв. „Едно мушване и край“ — каза си той. Беше толкова близо, че помириса дъха й на лук. „Не е по-голяма от мен.“ Нещо в нея му напомни за Аря, макар че изобщо не си приличаха.