Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Ришельо извади от джоба си шепа банкноти.
— Ето ти предплата — каза той. — А в тази кесия има и сто екю.
— Господинът ще пресметне още веднъж и ще ми даде остатъка, след като говоря с господин Дьо Бозир ли?
— Не, по дяволите! Ще ти дам остатъка веднага. Ти си пестеливо момиче, Никол, и това ти качество ще ти донесе щастие.
След като каза тези думи, Ришельо наброи исканата му сума — в банкноти, екю и луидори.
— Така добре ли е? — попита маршалът.
— Струва ми се, че да — отвърна Никол. — А сега, монсеньор, остава да ми дадете най-важното нещо.
— Лекарството ли?
— Да. Вие, монсеньор, разбира се, имате шишенце.
— Моето, в което е лекарството ми. Нося го винаги със себе си.
Никол се усмихна.
— Освен това, монсеньор, всяка вечер затварят вратата на решетъчната ограда, а аз нямам ключ, за да изляза.
— Но аз съм първи благородник по тържествата и имам ключ.
— Какъв късмет! — каза Никол. — Каква поредица от щастливи случайности и чудеса. А сега — сбогом, господин херцог.
— Как така сбогом?
— Казвам сбогом, тъй като няма да видя повече господин маршала. Ще тръгна, докато госпожицата спи своя първи сън.
— Точно така. Сбогом, Никол.
Като се усмихваше скришом, Никол изчезна в мрака.
— Все още успявам да се справям — каза си Ришельо. — Но трябва да призная, че съм твърде стар вече и не ми върви както преди. Нещата някак си се уреждат насила. Малката ме надхитри. Ех, няма значение, щом като успявам да си отмъстя.
119.
Бягството
Никол беше съвестно момиче. Беше получила предварително парите от господин Дьо Ришельо и трябваше да оправдае доверието му.
Камериерката хукна бързо към решетъчната ограда, но вместо в седем и половина пристигна там в седем и четиридесет. Господин Дьо Бозир беше военен, следователно дисциплиниран човек, и чакаше на уреченото място вече десет минути. Почти по същото време господин Дьо Таверне си тръгна от жилището на дъщеря си. А щом остана сама, Андре спусна пердетата на прозорците. Верен на навика си, Жилбер я беше наблюдавал или по-скоро поглъщал жадно с очи цяла вечер. Поради дебелите пердета той вече не можеше да види нищо и затова погледна в друга посока. Твърде учуден, младежът забеляза шапка с перо и позна полицейския пристав господин Дьо Бозир, който, докато чакаше, си тананикаше някаква песничка, за да прогони досадата си, и се разхождаше край оградата.
Никол, както вече казахме, дойде на срещата в седем и четиридесет. Тя размени няколко думи с господин Дьо Бозир. Той кимна утвърдително с глава, че е разбрал, а после се отдалечи по алеята, която се спускаше към Малкия Трианон. А Никол полетя обратно лека като птичка.
Жилбер реши да се опита да чуе нещо и да го прибави към откритието, което беше направил. От стената той, свикнал с тъмнината, можа да види как Никол изсипва съдържанието на кесията, която й беше дал Ришельо, върху каменна плоча, като внимаваше да стои далеч от ръката на господин Дьо Бозир.
Луидорите звънтяха и подскачаха, а полицейският пристав не откъсваше пламналия си поглед от камериерката. Ръцете му трепереха. После премести очите си върху златото и се мъчеше напразно да си обясни каква беше връзката между Никол и парите. В това време момичето наруши мълчанието:
— Вие неведнъж сте ми предлагали да ме отвлечете, скъпи ми господин Дьо Бозир.
— И дори да се оженя за вас! — възкликна опияненият полицейски пристав.
— О, що се отнася до това, ще го обсъдим по-късно, скъпи ми господине. Засега най-важното е да избягаме. Ще можем ли да го направим след два часа?
— След десет минути дори, ако пожелаете.
— О, не! Имам да свърша нещо преди бягството ни, за което са ми необходими два часа. — Ето, вземете петдесет луидора — каза Никол и подаде през решетката парите на господин Дьо Бозир. Той ги сложи в джоба си, без да ги преброи. — След час и половина бъдете на това място, но с карета.
— О, аз не се отмятам от думата си, Никол, но се страхувам от бъдещето. Заради вас.
— Заради мен ли?
— Да, петдесетте луидора ще свършат, всъщност вие знаете, че парите изчезват бързо. А после ще сте в окаяно положение и ще съжалявате за Трианон, вие ще…
— О, колко сте внимателен, скъпи ми господин Дьо Бозир! Хайде, хайде, не се страхувайте от нищо! Не съм от жените, които позволяват да ги направят нещастни. Отхвърлете скрупулите си. Впрочем… като свършат петдесетте луидора, е добре… ще видим! — отвърна Никол и разтърси кесията, където имаше още петдесет луидора.
Очите на господин Дьо Бозир станаха фосфоресциращи.
— За вас — извика той — аз ще вляза и в запалена пещ!