Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Благодаря, благодаря — рече Джо. — Да ви кажа правичката, туй нямаше да е първият път, дет’ се льосвам по нос на линолеума! Ще отговоря първо на твоя въпрос, щот’ ми спести едно падане. Живея тука — Странния Джо от „Одд’с Лейн“, от около се’емнайсе години! Не мога да ви го кажа с точност, щот’ времето си прай квот’ си иска напоследък, ако разбирате кво искам да кажа.
— Разбираме те прекрасно — кимна тъмнокожата жена. — Не се тревожи за това.
Колинс свали пуловера си и Сузана видя, че под него имаше още един. Първото й впечатление беше, че домакинът им е набит и пълен, ала сега си даде сметка, че онова, което бе взела за тлъстини, всъщност бяха дрехи. Старецът не беше кльощав като кобилата си, но и в никакъв случай бе беше пълен.
— Сега за Бил Пелтека — продължи Джо Колинс, докато събличаше и втория пуловер. — Той е робот. Чисти къщата, поддържа в изправност генератора… и естествено, обикаля със снегорина и поддържа пътищата. Когато дойдох тук в началото, заекваше от дъжд на вятър; сега обаче го прави на всяка секунда или на всяка трета дума. Не знам кво ще правя, когато бушоните му изгърмят окончателно. — На Сузана й направи впечатление пълната липса на загриженост.
— Може пък и да се пооправи, след като Лъчът вече е наред — подметна тя.
— Може да издържи малко по-дълго, но да си кажа правичката, не вярвам, че ще се пооправи — поклати глава възрастният човек. — Машините не се изцеляват като живите същества. — Най-накрая стигна до ватираното бельо и тук стриптийзът му спря. Безногата жена бе благодарна — релефно очертаните ребра на коня й бяха достатъчни; нямаше желание да се запознава с анатомията и на господаря му.
— Сваляйте гамашите и кожусите си — рече Джо. — Ще ви приготвя яйчен грог или квото искате там след минутка, ама първо нека ви покажа дневната, щот’ тя е моята гордост.
ШЕСТ
Подът на дневната бе постлан с черга, сякаш излязла от дома на бабата на Сузана, а мебелировката се състоеше от меко кресло с поставка за краката и малка масичка до него. Тя бе отрупана със списания и книжки с меки корици, а до тях се мъдреха очила и някакво кафяво шише, съдържащо бог знае какво лекарство. Щом зърна телевизора, тъмнокожата жена се запита какво ли можеше да гледа стария Джо на него (Еди и Джейк обаче веднага щяха да разпознаят видеокасетофона на долния рафт.) Ала предметът, който привлече вниманието на Сузана и Роланд, беше снимката, забодена с кабарче на една от стените. Тя си висеше там (и то накриво), сякаш беше най-обикновеното нещо на света; небрежността, с която беше закачена, се стори направо светотатствена на безногата жена.
На фотографията се виждаше Тъмната кула.
Дъхът й секна. Тя запълзя трескаво към снимката, без да обръща внимание на възлите и пискюлите на плетената черга под дланите и коленете си. Когато достигна стената, извика на своя дин:
— Роланд, вдигни ме!
Стрелеца изпълни молбата й и тя видя, че лицето му пребледня с изключение на двете огнени петна, които пламтяха на бузите му. Очите му блестяха. Кулата се извисяваше на фона на притъмняващото небе, залезът обагряше в оранжево възвишенията зад нея, а тесните прозорчета се издигаха във вечната си спирала. От някои от тях струеше мътно, зловещо сияние. Безногата жена видя балконите, накацали по тъмните каменни стени на всеки два или три етажа, както и тумбестите врати, които ги свързваха с вътрешността на постройката. Всички бяха затворени (и заключени, помисли си тя). Пред Кулата се виждаше полето с розите — Кан’-Ка Но Рей, — потънало в сянката на огромното съоръжение, ала невероятно по своята прелест. Повечето цветя бяха затворили чашките си, ала няколко все още надзъртаха навън като сънливи очички.
— Джо! — промълви Сузана, без да си дава сметка, че шепне. Главата й се въртеше и тя имаше чувството, че чува пеещите гласове нейде от много далеч. — О, Джо! Тази снимка…
— Много е готина, нали? — каза той, доволен от реакцията й. — Направо страшна. Затуй съм я закачил между другото. Имам и други, но тая е най-добрата. Точно по залез, за да може сенките да падат по протежение на Пътя на Лъча.
Дишането на Роланд в дясното й ухо бе забързано и накъсано, сякаш току-що бе спечелил състезание по надбягване, но Сузана изобщо не забелязваше това, защото изумлението й се дължеше не само на изобразеното на снимката.
— Това е снимано с „Полароид“!
— Ами… да — измънка домакинът им, озадачен от реакцията й. — Предполагам, че Бил Пелтека щеше да ми донесе и „Кодак“, ако му бях поръчал, но как щях да проявявам лентата? А когато се сетих за видеокамера — оная джаджа под телевизора служи за гледане на онуй, дет’ си го записал с нея, — вече бях прекалено стар, за да се върна там, а кобилката ми също бе прекалено дърта, за да ме носи. Въпреки това си мисля, че ако наистина искам да ида там, все ще се справя по някакъв начин, щот’ там е страхотно! Пълно е с добри духове и чувам гласовете на починалите си приятели и на мама и тате. Предпола…