Тъмната кула

— Не наричаш ли тези земи Емпатика? — попита го Сузана.

Той примигна и я изгледа изненадано.

— Не, мадам — поклати глава. — Никога през живота си не съм чувал да им викат другояче освен Бялата шир.

Озадаченият му вид бе престорен. Почти бе сигурна в това. Старият Джо Колинс, весел като Дядо Коледа на детско тържество, току-що я беше излъгал. Не беше сигурна защо, ала преди да продължи, Стрелеца я сряза неочаквано:

— Ще млъкнеш ли за малко, в името на баща си?

— Добре, Роланд — рече покорно безногата жена.

Нейният дин се обърна към домакина им, като продължаваше да я държи, и каза:

— Продължавай да говориш, сай.

— Може и девет дни да ви отнеме, знам ли? — додаде старецът и се почеса по брадичката. — Пътят е доста хлъзгав, особено след като Бил отъпка снега, но как да го накараш да спре, кажете ми? Имал бил заповеди. Бил програмиран за това — тъй ми разправя. — Джо видя, че Стрелеца иска да каже нещо, и вдигна ръка. — Не, не. Не ти го разправям туй, за да те дразня, сър, сай или квото там предпочиташ. Просто отдавна не съм имал компания и не съм се замислял за туй, дет’ ме питаш.

Кат’ слезете под линията на снега, има още десет-дванайсет дни вървене, ама няма защо да ги вървите. Там има още една от онези сглобяеми бараки на „Позитроникс“ с бая возила, паркирани вътре. Кат’ колички за голф са. Батериите им са изпразнени до шушка — по-сплескани са от шапката ти, — но има и генераторче, „Хонда“, също като моето. Последния път, кат’ бях там, бачкаше, щот’ Бил гледа да поддържа работите в изправност (поне доколкот’ може). Ако успеете да заредите с него някоя от онези колички, може да съкратите пътя си и до четири дни. Кво излезе в крайна сметка — ако искате да трамбовате, ще ви трябват поне деветнайсет дни. А ако подкарате някое от ония бръмбазъчета — тъй ги наричам, щот’ бръмчат кат’ бръмбазъци — десет, максимум единайсе дена.

Помещението внезапно утихна. Вятърът фучеше, мятайки с пълни шепи сняг върху къщичката, и Сузана за пореден път си каза, че й звучеше досущ като човек. Това без съмнение не беше нищо повече от трик, дължащ се на ъглите и стрехите, успокои се тя.

— Значи по-малко от три седмици, дори и да се налага да вървим — обобщи Роланд. Той протегна ръка към фотографията, показваща масивната кула от тъмен камък, издигаща се на фона на здрачаващото се небе, ала не се осмели да я докосне. Сякаш се боеше да го стори, помисли си безногата жена. — След всички тези години и всички тези левги.

„Да не говорим за литрите пролята кръв“ — отбеляза наум Сузана, но не би го казала на глас дори и да бяха сами. Просто нямаше смисъл — нейният дин много добре знаеше колко кръв бе пролял, за да стигне дотук. Не, работата беше друга — тук имаше нещо гнило. Нещо гнило или направо вмирисано, а мъжът с револверите сякаш изобщо не забелязваше това.