Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Съчувствието означаваше да уважаваш чувствата на другия, а емпатията — да споделяш тези чувства. Защо тази проклета страна се наричаше Емпатика?
И защо този приятен възрастен човек трябваше да я лъже?
— Кажи ми нещо, Джо Колинс — рече Роланд.
— Добре, стрелецо, стига да мога.
— Бил ли си съвсем близо до нея! Докосвал ли си стените й с ръка?
Домакинът им го изгледа изпод вежди, сякаш си мислеше, че Стрелеца си прави майтап с него. Когато се убеди, че случаят не е такъв, лицето му помръкна.
— Не — въздъхна той и за пръв път заговори като човек, принуден да живее далеч от своя свят, също като Сузана. — Не посмях да се приближа повече от разстоянието, от което направих тази снимка. Двеста, двеста и петдесет метра. Или петстотин дъги от колелото, както би казал роботът.
Стрелеца кимна.
— И защо?
— Защото си помислих, че ако пристъпя по-близо, ще умра, ала въпреки това няма да мога да спра. Гласовете щяха да ме накарат да продължа. Това си помислих тогава, същото си го мисля и сега.
СЕДЕМ
След вечерята — най-хубавото угощение, на което Сузана бе присъствала, откакто я бяха издърпали в този свят, и може би най-вкусното през целия й живот — раничката на лицето й се отвори. Донякъде Джо Колинс бе виновен за това, ала дори по-късно, когато отношенията им с единствения обитател на „Одд’с Лейн“ станаха по-различни, тя не го обвиняваше за случилото се. Човечецът в никакъв случай не би искал да стане така.
Сервира им пиле, изпечено до златисто, което им се стори особено вкусно след всичкото това еленско. Заедно с него им поднесе картофено пюре с ароматен сос, желе от червени боровинки и малки варени лукчета, полети със сладко консервирано мляко. Имаше и яйчен грог. Роланд и Сузана взеха да пият от него с ненаситността на малки деца, макар и да отклониха поканата за „мъъъъничко ром“. Ко бе удостоен със своя собствена вечеря — Джо му сипа в една чиния малко пиле и картофено пюре и я остави на пода до фурната. Рунтавелкото набързо я омете и се излетна под свода, свързващ кухнята и комбинираната дневна/трапезария, където се зае да оближе и последните остатъци от пюре, докато наблюдаваше как вечерят човеците.
— Нямам никакво място за десерт, така че по-добре не ми предлагай — каза Сузана, когато омете чинията си за втори път, обирайки последните капки сос с парче хляб. — Не съм сигурна, че изобщо ще мога да сляза от стола.
— А, не ща да слушам такива работи — поклати глава Джо, явно разочарован. — Имам шоколадов и карамелов пудинг, тъй че се надявам по-късно да промениш решението си.
Роланд вдигна салфетката си, за да прикрие уригването си, и каза:
— Аз бих похапнал и от двата, мен ако питаш.
— Е, щом е така, може би и аз ще ги опитам — въздъхна тъмнокожата жена. — Колко ли епохи са минали, откакто за последен път вкусих карамел?
Щом приключиха и с пудинга, Сузана предложи да помогне с миенето на съдовете, ала домакинът им само махна с ръка, заявявайки, че току-що ги е наблъскал в миялната машина и ще я включи малко по-късно. Когато двамата с Роланд се върнаха от кухнята, жената си каза, че старецът изглежда по-пъргав и подвижен и не е така зависим от бастуна си. Навярно мъъъъничкото ром (тоест няколкото малки чашки плюс голямата в края на вечерята) бяха оказали своето въздействие.
Джо Колинс им наля кафе и тримата (четиримата, ако броим и Ко) се разположиха на пода в дневната. Навън вече се беше мръкнало и вятърът виеше по-силно от всякога. „Мордред е нейде там, сгушен в някоя дупка или рехава горичка“, помисли си тя и отново трябваше да потисне състраданието си. Вероятно щеше да й бъде по-лесно, ако не знаеше, че — убиец или не — той е все още дете.
— Кажи ни как се озова тук, Джо — подкани го Роланд.
Възрастният мъж се ухили.
— Това си е бая страшничка история — рече той, — но ако наистина искате да я чуете, нямам нищо против да ви я разкажа. — Усмивката му помръкна и на лицето му се изписа тъжно изражение. — Хубаво е човек да има с кого да си поговори. Липи е страшен слушател, ама никога не казва нищичко!
Започнал като учител, Джо бързо разбрал, че това не било за него. Обичал децата — обожавал ги, — ала не можел да понася административните глупости и системата, която се опитвала да натика всички в един калъп. Отказал се от преподавателската дейност само след три години и се насочил към шоубизнеса.