Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Ала от надписа на другата сърцето й направо се разтуптя.
пишеше на нея.
ТРИ
Всички къщи наблизо се оказаха необитаеми — всички освен една. Повечето бяха рухнали под тежестта на натрупания сняг, ала на около три четвърти от пътя по лявото разклонение на „Одд’с Лейн“ се издигаше постройка, доста по-различна от останалите. Покривът бе почистен от снега, а от моравата до входната врата водеше добре поддържана пътечка. От комина на тази чудата къщурка се издигаше бял дим и единият от прозорците бе облян от жълтеникава светлина, ала именно димът привлече вниманието на Сузана. Това бе последният щрих. Единственият въпрос в съзнанието й беше кой ли щеше да им отвори вратата, след като похлопат? Хензел или сестра му Гретел? (Между другото, те дали бяха близнаци? Дали някой е мислил по този въпрос, зачуди се тъмнокожата жена.) Току-виж отвътре излязла Червената шапчица, а защо не и Златокоска?
— Може би трябва просто да продължим по пътя си — рече Сузана, смътно съзнавайки, че гласът й се бе превърнал в шепот. — Да продължим напред, без да се отбиваме никъде, и да кажем благодаря. — Тя посочи към знака, гласящ „ТАУЪР РОУД“. — Пътят е пред нас, Роланд — само трябва да тръгнем по него.
— Дори и да направим така, мислиш ли, че Мордред ще стори същото? — попита Стрелеца. — Смяташ ли, че ще продължи по пътя си и ще остави обитателите на този дом да си живеят в мир?
Изобщо не се бе замисляла за това. Отговорът определено беше „не“. Ако Мордред поискаше да убие този, който живееше в тази къщурка, щеше да го направи и толкова. За храна (ако тукашните обитатели ставаха за ядене), но това щеше да е второстепенна причина. Горите зад тях гъмжаха от дивеч и дори момчето да бе неспособно да си улови своя собствена вечеря (а Сузана си мислеше, че в паяковидния му облик това не би го затруднило особено), във всеки от биваците им можеше да намери достатъчно остатъци от угощенията им, за да не умре от глад. Не, той щеше да се спусне от хълмистите земи сит… но не и щастлив. Ни най-малко. И горко на всеки, който се изпречеше на пътя му.
„От друга страна обаче…“ — помисли си тя, ала внезапно си даде сметка, че нямаше друга страна, защото вече бе прекалено късно за каквото и да било. Входната врата на къщурката се отвори и оттам излезе възрастен мъж. Носеше ботуши, дънки и дебела шуба с пухкава, обточена с кожа качулка. Сузана имаше чувството, че е купил тези дрехи от някой магазин за армейски стоки в Гринидж Вилидж.
Румените бузи на мъжа свидетелстваха за добро здраве, ала той накуцваше тежко, а в лявата му ръка се виждаше дебел бастун. Внезапно зад чудатата му къщичка с пухкав перест дим, която сякаш бе излязла от някоя приказка, се разнесе пронизително цвилене.
— Да, Липи, виждам ги много добре! — извика старецът, обръщайки се към дома си. — Все пак имам едно здраво око, забрави ли? — След което се обърна към насипа, върху който стояха Роланд, Сузана и Ко, и вдигна бастуна си, за да ги поздрави. Жестът му издаваше добронамереност и липса на страх. В отговор Роланд вдигна дясната си ръка.
— Май ни чака съвещание, без значение дали го искаме или не — измърмори Роланд.
— Знам — отвърна тя, след което каза на рунтавелкото: — Ко, знаеш как да се държиш, нали?
Пухкавото зверче погледна първо към нея, а после и към възрастния мъж, без да издаде звук. Явно знаеше какво да прави и без да му казват.
Що се отнася до стареца, болният му крак определено беше зле — „единият му крак е в гроба“, без съмнение би казал татко Моуз Карвър, — но с помощта на бастуна се оправяше криво-ляво. Подскачащата му, олюляваща се походка се стори на Сузана едновременно забавна и достойна за уважение. „Пъргав като щурец“ бе друг от лафовете на татко Моуз и вероятно прилягаше повече на непознатия. Тъмнокожата жена не виждаше никаква заплаха или опасност в белокосия старец (косата му бе дълга и пухкава и се спускаше до раменете на шубата му), който подскачаше наоколо с бастунчето си. Когато се приближи, тя видя, че едното му око е покрито с млечнобяла ципа. Зеницата, която едва се виждаше, сякаш се бе вторачила нейде вляво от тях. Другото му око обаче огледа новодошлите с жив интерес, докато човекът се клатушкаше по „Одд’с Лейн“ към тях.