Сияйни слова

Сил остана, повъртя се около него като вихър и накрая кацна на рамото му. Седна и погледна надолу.

— Малко хора са виждали тази гледка — рече тя. Оттук военните лагери — огнени кръгове вдясно от Каладин — бяха нищожни. Вече беше неприятно студено. Скалата разправяше, че нависоко въздухът е по-рядък, но Каладин не усещаше разлика.

— От доста време се мъчех да те накарам да го направиш — продължи Сил.

— Чувствам се като първия път, когато взех копие в ръка — прошепна Каладин. — Бях дете. Ти беше ли с мен тогава? Толкова отдавна?

— Не. И да.

— Не може и двете.

— Може. Знаех, че трябва да те намеря. И ветровете те познаваха. Те ме доведоха при теб.

— Значи всичко, което правя — ловкостта ми с копието, уменията ми в боя — не е от мен. А е от теб.

— Не. От нас.

— Това е измама. Незаслужено е.

— Глупости. Упражняваш се всеки ден.

— Имам предимство.

— Предимството на таланта. Когато майсторката музикантка за пръв път вземе инструмент и открие в него музиката, която друг не може да открие, измама ли е? Незаслужено ли е това изкуство, просто защото тя е природно по-надарена? Или е гениалност?

Каладин се Оттласна на запад, обратно към лагерите. Не искаше да се озове насред Пустите равнини без Светлина. Бурята в него доста се беше укротила. Пада някое време в западна посока — приближи се толкова, колкото посмя. После освободи част от Оттласването нагоре и се понесе надолу.

— Ще приема — заяви Каладин. — Каквото и да е това, което ми дава тази сила. Ще я използвам. Тя ще ми бъде потребна, за да го победя.

Сил кимна. Още седеше на рамото му.

— Не мислиш, че той има духче — продължи Каладин. — Как тогава прави тези неща?

— Оръжието — отговори Сил, по-уверено от преди. — То е нещо особено. Създадено е да дава на хората способности, както дава нашата връзка.

Каладин кимна. Ветрецът гънеше куртката му, докато той падаше в тъмнината.

— Сил… — Как да го подхване? — Не мога да го надвия без Меч.

Сил отвърна поглед, притисна ръце и се обгърна. Колко човешки жестове.

— Избягвам да се упражнявам с Мечовете, които Захел предлага — продължи Каладин. — Трудно е за обяснение. Трябва да знам как се ползват тези оръжия.

— Те са зло — тихичко рече Сил.

— Защото символизират престъпените клетви на Рицарите — додаде Каладин. — Но откъде са дошли първоначално? Как са били изработени?

Сил не отговори.

— Може ли да се направи нов? Който да не носи клеймото на нарушените обещания?

— Да.

— Как?

Сил не отговори. Някое време падаха мълчаливо и накрая кацнаха на едно тъмно плато. Каладин установи къде е, после отиде на ръба и скочи в пропастта. Не искаше да се връща по мостовете. На съгледвачите щеше да им се види странно, че се прибира, без да е излизал.

Бурята да го отнесе! Трябва да са го видели как лети, нали? Какво ще си помислят? И имало ли е някой от тях достатъчно близо да го види как каца?