Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Вече можа много по-лесно да се обърне във въздуха и да стъпи на крака. Изправи се на стената с лице към пропастта. Сви юмруци. Светлината се лееше от него.
Сил летеше малко по-бавно напред-назад.
— Какво? — попита тя.
— Още — отвърна Каладин, Оттласна се напред и се понесе през пропастта.
Падна без страх. Плуваше в своя океан, носеше се по своите ветрове. Падна с лицето напред към следващото плато. Точно преди да кацне, той се Оттласна настрани и назад.
Стомахът му се обърна. Имаше чувството, че някой го е вързал и го е блъснал да падне от някаква скала, а после е дръпнал въжето тъкмо преди края. Светлината обаче правеше неудобството пренебрежимо. Каладин тръгна настрани, към друга пропаст.
Оттласванията го пратиха на изток, в друг коридор, и той продължи да минава край платата, като не излизаше от пропастите — като змиорка, плуваща през вълните, обикаляйки камъните. Продължаваше да пада напред и по-бързо…
Стиснал зъби едновременно от почуда и заради силите, които го усукваха и извиваха, Каладин изостави предпазливостта и се Оттласна нагоре. Веднъж, два пъти, три пъти. Освободи се от всичко и излетя от пропастта на открито, обгърнат от Светлината.
Пак се Оттласна на изток, за да пада нататък, ала сега нямаше плата, които да препречват пътя му. Понесе се към далечния тъмен хоризонт. Набра скорост. Дрехата му плющеше, косата му се вееше зад него. Въздухът биеше лицето му и той присви очи, ала не ги затвори.
Тъмните пропасти се нижеха под него. Плато. Пропаст. Плато. Пропаст. Това усещане… да лети над земята… изпитвал го беше и преди, в сънищата. Изминаваше за минути разстоянията, които отнемаха на мостовите часове. Чувстваше как нещо го бута откъм гърба, как самият вятър го носи. Сил летеше от дясната му страна.
А отляво? Не, това бяха други вятърни духчета. Събрал ги беше с десетки и сега те летяха до него като ленти светлина. Различаваше Сил от тях. Не знаеше как; тя не изглеждаше различно от вятърните духчета, ала той можеше да я открои. Както човек познаваше някой член на семейството си сред многолюдна тълпа само по походката.
Сил и братовчедите ѝ се носеха около него като спирала от светлина, свободни и леки, с намек за съгласуване.
Откога не се беше усещал толкова добре, така тържествуващ, толкова жив? Не и след смъртта на Тиен. Дори и когато спаси Мост Четири, мракът тегнеше над него.
Вече не беше така. Съгледа каменен шпил на платата и се насочи натам с внимателно Оттласване надясно. Няколко Оттласвания назад забавиха падането му достатъчно, та когато стигна върха на шпила, успя да го улови и да се завърти около него. Пръстите му усещаха гладкия крем.
Сто вятърни духчета се пръснаха около него като вълна и се разпростряха като ветрило от светлина.
Каладин се усмихна. И погледна нагоре, към небето.
В тъмнината Сиятелният господар Амарам продължаваше да се взира в своя Меч. Държеше го пред себе си и го гледаше на светлината, която идеше от лицето на къщата.
Шалан помнеше безмълвния ужас на баща си, когато това оръжие се насочи към него. Възможно ли бе да е съвпадение? Две еднакви оръжия? А може би паметта я лъжеше.
Не. Не, тя никога нямаше да забрави онзи Меч. Същото оръжие държеше и Хеларан. А нямаше две еднакви.
— Сиятелни господарю — обади се Шалан и привлече вниманието му. Той се сепна, сякаш бе забравил къде се намира.
— Да?
— Сиятелната Шалан иска да е уверена, че всички описания са точни и историите на Мечовете и Броните на алетите са правилно проследени. А Вашият Меч не е там. Пита дали имате нещо против да споделите произхода му, в името на науката.
— Вече обясних на Далинар — отговори Амарам. — Не знам историята на моите Броня и Меч. И двете принадлежаха на убиец, който опита да ме погуби. Млад човек. Веден, червенокос. Не узнахме името му, а лицето му беше обезобразено от моя ответен удар. Наложи се да го пронижа през наличника, нали разбираш.
Млад човек. Червенокос.
Шалан стоеше пред убиеца на своя брат.
— Ъъъ — заекна тя и ѝ призля. — Благодаря Ви. Ще предам тези сведения.
Обърна се и се постара да върви без да се олюлява. Най-сетне узна какво е станало с Хеларан.
Замесил си се във всичко това, нали, Хеларан?Досущ като татко. Как, защо?
Излизаше, че Амарам опитва да върне Пустоносните. Хеларан бе искал да го убие.
Защо въобще някой ще иска да върне Пустоносните? Май Шалан беше сбъркала. Трябваше да се върне в жилището си, да нарисува картите, от които взе Спомени, и да разбере всичко.