Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Е, засега не можеше нищо да направи по въпроса. Стигна дъното на пропастта и закрачи по посока на лагерите. Светлината му бавно отмираше и той остана на тъмно. Чувстваше се изхабен без нея, ленив, уморен.
Измъкна последната заредена сфера от джоба си и я използва, за да си свети по пътя.
— Избягваш едно нещо — каза Сил и се настани на рамото му. — Вече минаха два дни. Кога ще кажеш на Далинар за хората, при които Моаш те заведе?
— Той не слушаше, когато му разказах за Амарам.
— Очевидно сега е друго — възрази Сил.
Друго беше, имаше право. Защо тогава не каза на Далинар?
— Онзи не приличаха на хора, които са склонни да чакат дълго — додаде Сил.
— Ще направя нещо за тях. Просто искам да помисля още малко. Не искам Моаш да се озове в бурята, когато се заемем с тях.
Сил мълча, докато изминаха остатъка от пропастта и се качиха по стълбата на платото. Заоблачаваше се, но напоследък времето вървеше към пролет.
Радвай се, докато можеш, рече си Каладин. Скоро е дъждовният сезон. Седмици несекващ дъжд. Без Тиен, който да го ободрява. Брат му винаги успяваше в това.
А Амарам му го отне. Каладин сведе глава и тръгна. Щом стигна лагерите, зави надясно и се отправи на север.
— Каладин? — обади се Сил и запърха до него. — Защо вървиш нататък?
Каладин вдигна поглед. Беше на пътя към лагера на Садеас. Станът на Далинар беше в обратната посока.
Не спря.
— Каладин? Какво правиш?
Той най-сетне спря. Амарам би трябвало да е тук, точно пред него, някъде в лагера на Садеас. Беше късно и луната Номон приближаваше зенита си.
— Мога да го довърша. Влизам през прозореца, обвит в Светлина, убивам го и изчезвам, преди някой да успее да реагира. Толкова е лесно. И всички ще го припишат на Убиеца в бяло.
— Каладин…
— Това е справедливост, Сил — тросна се той и изведнъж се ядоса. — Казваш ми, че трябва да защитавам. Убивайки го, ще направя тъкмо това! Защитавам хората, преча му да ги съсипе. Както съсипа мен.
— Не ми харесва какъв ставаш, когато мислиш за него — отговори Сил и сякаш се смали. — Не си ти. Преставаш да мислиш. Моля те.
— Той уби Тиен. Ще го довърша, Сил.
— И тъкмо тази вечер ли? След онова, което откри? След онова, което направи?
Каладин пое дълбоко дъх и си припомни вълнението в пропастите и свободата на летенето. Изпитал бе чиста радост за пръв път от цяла вечност.
Нима искаше да опетни този спомен с Амарам? Не. Не, макар че унищожаването му щеше да е прекрасно.
— Добре — рече Каладин и се отправи обратно към далинаровия лагер. — Не тази вечер.
Докато се върне в казармата, вечерната яхния беше свършила. Подмина огнището, където още горяха въглени, и тръгна към стаята си. Сил се издигна във въздуха. Щеше да се носи по вятъра цяла нощ и да играе с братовчедите си. Доколкото на Каладин му беше известно, Сил не се нуждаеше от сън.
Влезе в стаята си. Чувстваше се уморен и изцеден, но по един приятен начин. Беше…
Някой се размърда вътре.
Каладин се завъртя, свали копието и вдъхна последната Светлина от сферата, с която си светеше по пътя. Той самият засия и видя нечие червено-черно лице. Шен изглеждаше страшен в сенките, като зло духче от приказките.
— Шен — продума Каладин. — Какво, в името на…
— Сър. Трябва да напусна.
Каладин се свъси.
— Съжалявам — додаде паршът с обичайния си бавен и целенасочен говор. — Не мога да ти кажа защо.
Явно очакваше нещо и напрегнато стискаше копието. Копието, което Каладин му даде.
— Ти си свободен човек, Шен. Няма да те задържам тук, ако вярваш, че трябва да си тръгнеш, но не знам има ли друго място, където можеш да се възползваш от свободата си.
Шен кимна и тръгна да излиза.
— Напускаш тази вечер?
— Веднага.
— Постовите на края на Равнините може да опитат да те спрат.
Шен поклати глава.
— Паршите не бягат от плен. Постовите ще видят само един роб, който изпълнява някаква задача. Ще оставя копието ти до огнището. — Паршът тръгна към вратата, но спря до Каладин и положи длан на рамото му. — Добър човек си ти, капитане. Научих много. Името ми не е Шен. Казвам се Рлаин.
— Дано ветровете са благосклонни към теб, Рлаин.
— Не от ветровете се боя — отвърна онзи. Потупа Каладин по рамото, пое дълбоко дъх, като че му предстоеше нещо трудно, и излезе от стаята.
53
Съвършенство
„А измежду другите ордени, които не бяха тъй умели в посещаването на далечното царство на духчетата, Инозвателите бяха премного добронамерени и допускаха други при своите посещения и взаимодействия; ако и никога да не отстъпиха мястото си на главна връзка с големите духчета; а и Тъкачите на Светлината, и Ковачите на Волята имаха подобна наклонност, ала и двата ордена не бяха същински майстори в това.“