Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Готвачката се свъси.
— Какво… стана тази вечер?
— Няма да говориш за това събитие. Намеси се в нещо, което не е твоя работа. Прави се, че не си виждала Телеш. Не ми говори никога за това. Сториш ли го, ще се престоря, че нищо не се е случило. Разбираш ли?
Готвачката пребледня, кимна и потъна в стола си.
Шалан ѝ кимна отсечено и излезе от кухните навън, в нощта. По лицето ѝ се изписа усмивка.
Щом се отдалечи достатъчно, тя издиша светлината като облак и пристъпи напред. Когато мина през нея, образът на Амарам изчезна и се замени от момчето вестоносец. Хукна към предното стълбище на къщата, седна на стъпалата, отпусна се, облегна се и оброни глава на дланта си.
Амарам и Хав крачеха и говореха тихо.
— … не забелязах, че момичето ме е видяло да приказвам с вестоносеца, господарю — казваше Хав. — Трябва да е разбрала… — Той млъкна, когато съгледа момчето.
Шалан скокна и се поклони на Амарам.
— Вече не е важно, Хав — рече Амарам и даде знак на войника да се върне към задълженията си.
— Господарю — продума Шалан. — Нося Ви съобщение.
— Явно е, тъмнородни — отговори Амарам и приближи. — Какво иска той?
— Той ли? Съобщението е от Шалан Давар.
Амарам вдигна глава.
— Коя?
— Годеницата на Адолин Колин. Опитва да обнови сведенията за всички Остриета в Алеткар с рисунки. Би желала да определите време да дойде и да скицира Вашия Меч, ако позволявате.
— О — рече Амарам и видимо си отдъхна. — Да, добре, хубаво ще е. Повечето дни съм свободен следобед. Предай ѝ да прати някого да уреди срещата с иконома ми.
— Да, Сиятелни господарю. Ще имам грижата.
— И дойде толкова късно да предадеш такъв простичък въпрос?
Шалан сви рамене.
— Не оспорвам заповедите на светлооките, господарю. А моята господарка, хммм, понякога бива разсеяна. Предполагам, че ме прати по задачи, докато мисълта още е прясна в ума ѝ. При това тя наистина се интересува от Мечовете.
— Че кой не се интересува от тях? — почуди се Амарам, обърна се и заговори тихо. — Те са удивителни, нали?
На нея ли говореше или си приказваше сам? Шалан се позабави. В ръката на Амарам се появи Меч, мъглата се сгъсти и по повърхността на оръжието избиха капки влага. Амарам го вдигна и се взря в отражението си.
— Каква красота. Какво изкуство. Защо трябва да убиваме с най-великите си творения? Ах, та аз си бърборя, бавя те. Извини ме. Този Меч още е нов за мен. Намирам си разни оправдания да го призовавам.
Шалан едва го чуваше. Меч с острие, назъбено като вълни или пламъци. Гравирано по цялата повърхност. Извито.
Тя познаваше това оръжие.
Принадлежеше на брат ѝ Хеларан.
Каладин тичаше през пропастта и вятърът беше с него, вееше в гърба му. Сил летеше отпред като лента светлина.
Стигна някакъв едър камък, скочи и се Оттласна нагоре. Носи се поне тридесетина стъпки нагоре, преди да се Оттласне едновременно настрани и надолу. Оттласването надолу забави ускорението му нагоре, а Оттласването настрани го отпрати към стената.
Прекрати Оттласването надолу и опря стената с ръка, изви се и се метна на крака. Продължи да тича по стената. Когато стигна края на платото, скочи към следващото и се Оттласна към неговата стена.
По-бързо! Държеше почти цялата Светлина, която си беше оставил в сферите в кесиите по-рано. Толкова беше много, че целият светеше като огън. Светлината го насърчаваше да скача и да се Оттласва напред и на изток. Така падаше през пропастта. Дъното ѝ се носеше встрани от него, растенията прелитаха като в мъгла.
Налагаше се да си припомни, че пада. Това не беше полет и всеки миг скоростта му нарастваше. Но падането не пречеше на усещането за свобода, съвършена свобода. Означаваше единствено, че може да стане опасно.
Ветровете се усилиха и Каладин се Оттласна назад в последния миг, забави падането и удари стената пред себе си.
Сега това беше долу за него и той се изправи и побягна. Използваше Светлината със страховита бързина, ала не му се налагаше да я скъпи. Плащаха му като на светлоок офицер от шести дан и сферите му не бяха само дребни чипове, а броами. Месечната му заплата вече бе повече, отколкото беше виждал накуп, и Светлината в тези сфери беше огромно богатство в сравнение с познатото му досега.
Каладин с вик прескочи къдроцветните и пипалата им се прибраха под него. Оттласна се към другата стена, премина през пропастта и кацна на ръце. Хвърли се нагоре и някак успя да се Оттласне в тази посока съвсем леко.