Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Това намерение — да вземем за ново преснемане машинописа на „Архипелага“ — а от кого? от Данила, — се натъкна на неговата съпротива. Той стана подозрителен и заявяваше на двама ни с Аля, че не бива да обезценяваме нито пазеното у Андрееви, нито цялата пратка около Петдесетница. А и още по-малко ни разбираше, доколкото цялата тази операция, с нейните жертви и страхове, беше сведена от Карлайлови до нула. Ако поради съпротивата му не бяхме изпратили отново през пролетта на 1971-ва „Архипелага“ на Запад, до провала през 1973-та нямаше да ги има немския и шведския превод; а руското издание, недостъпно за западния читател, щеше да прозвучи като самотен топовен изстрел в нощта.

Такива препирни възникваха между нас с Данила по делови решения на няколко пъти и, както пролича по-късно, прави бяхме ние, а не той, но подбудите му винаги бяха благородни, такъв си му беше характерът и това не бива да се подценява.

През целия си живот съм намирал време да разпитвам стъпка по стъпка за преживяното — или онези, които пряко описвах, или от които получавах свидетелски материал. Но за хората, с които просто живеех, за най-близките и най-свидните, такова време никога не ми достигаше. Така стана и с А. А. — той беше изключителен човек и вътрешната му духовна биография беше сложна, интересна, но не я измъкнах от него. Почти французин и аристократ в житейските си навици, нескована естественост и изтънчено-придирчив вкус, той бе успял да съхрани и чисто православното светоусещане от детските си години и да си остане до мозъка на костите руснак, само че привързан не към древна Русия, а към петербургския имперски период, дори с великодържавен отпечатък. Съвместявайки толкова много различен опит и преценки, през последните години той ми се разкри като изтънчен, умен и откровен рецензент. Уж двамата с него не бяхме противници, а все имахме разногласия. Сред приятелите ми нито един дори отдалечено не приличаше на него затова мненията му бяха ценни и неочаквани за мен, а поради потайността, кажи-речи, на никого не можех да показвам проектите си. На два пъти той попиля Нобеловата ми лекция, после я преработих неузнаваемо и тя много спечели от това. Настойчиво ме увещаваше да изхвърля някои крайности от „Мирът и насилието“, като правилно ме предупреждаваше, че ще допусна тактическа грешка: ще засегна и отблъсна целия Запад. (Да, тактически доста неща в моята публицистика бяха вредни и излишни, но сърцето ми ме подтикваше! Не може цял живот все за тактиката да мислим!…) Критикуваше и „Октомври Шестнайсета“, но противоречиво, от две страни едновременно: не бивало да се изказвам зле за царя, но не бивало да се изказвам зле и за кадетите. А те воювали помежду си на живот и смърт, избирай, ако можеш. Почти по същото време завърших, но не сколасах да го покажа на А. А. „Писмото до вождовете“, много съжалявам. Данила го прочете през януари 1974-та — когато „Писмото“ вече беше на Запад и няколко дена преди насроченото му отпечатване, ужаси се, предричаше, че на Запад това ще бъде просто провал, — и излезе прав! Макар тогава да бях много сигурен в себе си, че не мога да се „проваля“, че съм здраво стъпил на краката си. А през последните ми седмици в родината прочете и моите статии за „Изпод канарите“, изпращайки ми критични бележки и за тях, отчасти и значително одобрение, и все ми пробутваше Бердяев, Бердяев, пред когото винаги се бе прекланял, и ме е яд, че похабих за тоя Бердяев, за изпратената ми от А. А. книга, последните си два дена в Русия без никаква полза. А и самия А. А. една година преди това настойчиво го увещавах да участва в нашия „Изпод канарите“ — но той уверено ми отказваше. Също руска черта: толкова да мислиш (с бавно, дълбоко навлизане в проблемите, бързо никога не се наемаше), да имаш такива особени мнения, а да не можеш да ги излееш в завършена статия.