Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Саша приел въпроса обречено-спокойно, усещал, че ще го помолят. — Не те ли е страх? — Страх ме е. Но все пак съм русин. — След един ден предложил такъв вариант: киномеханикът щял да изпраща контейнер с киноматериалите на тяхната група, ще го помоли да пъхне там и капсулата с нашата лента, ще му каже: „Това са ръкописи на дядо ми. Ако взема да ги изнасям от Съюза официално — ще загубя сума време. Помогни ми.“ За втори път сянката на Леонид Андреев съпровождаше моя ролка. Но контейнерът пътувал дори непломбиран, неохраняван от дипломатически статут. В събота срещу Петдесетница цялата им група трябвало да излети за Париж. Киномеханикът щял да потегли с влак по Св. Дух; във вторник Саша се надявал да го посрещне в Париж и лично да извади ролката от контейнера.
И комай всичко щяло да мине спокойно, ако в четвъртък вечерта Саша с московските си роднини не бил дошъл на гости на А. А., а той, след като те си тръгнали, с тройната си предпазливост не бил зърнал през прозореца, че долу ги следели: единият от следящите тръгнал подир момчетата, другият хукнал нанякъде. (Не съм напълно сигурен, в други случаи прекомерната предпазливост караше А. А. неправилно да тълкува ситуацията — тогава, когато следене не е имало. Но Ева до ден днешен настоява, че проследяването се потвърдило, само че по несвързан с нас повод. Възможно е.) През онези дни никой от нас не постави под съмнение следеното и поради това пет дена подред треска ни тресе. Най-напред — Данила и Ева: да продължат ли операцията, или да се откажат от нея? Който не е живял в конспирация, не може дори да си представи това потиснато и съсипващо те състояние, когато, може би наблюдаван, подслушван, без да имаш време, нито възможност да се посъветваш, понякога изнемогвайки от наближаващия провал, не можеш да освободиш волята си от отговорността и трябва да вземеш решение, от което ще зависят и мнозина скъпи за теб хора — и делото. Решили: „да приемат битката за родината в тази достъпна за нас форма, и то именно сега!“ По-късно Ева успяла да хване по телефона един от московските роднини на Саша, напълнила разговора с глупости и вметнала припряно на френски: „Снощи, когато сте се прибирали вкъщи, са ви следили.“ (Ако ги следят изкъсо — и тая фраза ще е хваната…) Оня (макар че не знаел никакви тайни) разбрал за какво става дума и завел Саша да преспи на сигурно място. После — размишленията на Ева с Люша (била отишла при нея да вземе капсулата). Колкото повече умували — толкова по-опасно им изглеждало. И не в резултат на тая равносметка, а пак под напора на чувствата си Ева взела „бомбата“.
В събота сутринта срещу Петдесетница се били разбрали така: в метрото, на спирка „Кировская“, на уречено място Ева се срещнала със Саша и му предала — не „бомбата“, не — пакет с детски играчки: ако ги забележат и хванат пратката, ще останат с пръст в устата. Поговорили си за вчерашното следене. Сега май нямало никого. Разбрали се: във вторник сутринта, щом извади капсулата от контейнера, Саша се обажда в Женева на Евината сестра Катерина Ивановна (ранена през Съпротивата, тя останала инвалид и почти винаги си била вкъщи) и тя предава по телефона условна фраза на Ева в Москва. А самата „бомба“ Саша сега ще получи не от нея, а на следващата спирка, „Дзержинская“, от А. А…. (Всичко е разиграно не по-зле, отколкото ако го била организирала Климова, Евината майка.) Но когато А. А. на „Дзержинская“ се приближил до Саша изотзад и го хванал за ръката — Саша трепнал прекалено забележимо. И нашият Данила променил плана си: решил да поостане със Саша, да го поуспокои. Извел го от метрото на тиха улица до колата си. (Но щеш ли, още едно произшествие: някакво такси стояло досами неговата кола с вдигнат преден капак; потеглили, потеглило и то подир тях… Дали подир тях? Не са ли това излишни подозрения? Изчезнало някъде.) Не нарочно, така им се наложило, направили кръг около „Большая Лубянка“, около „бутилката“ на Дзержински — Данила с ръце на волана обяснил на Саша как да се пресегне и да вземе „бомбата“ от чантата му. Предали „Архипелага“ на Лубянския площад!… Данила закарал момчето близо до мястото, където отивало.
И тъй, работата криво-ляво беше свършена, оставаше ни да чакаме. Но тъкмо тогава се скапаха уязвените нерви на всички ни: недоизяснените заплахи ни притискаха тъпо. Лентата беше излязла от ръцете ни — но доникъде не беше стигнала, висеше без контрол и в опасност. Люша хукнала да ме търси в Рождество, аз отидох в конспиративната квартира на Гледачката (очерк 10), винаги готова да ме приеме, ключът е в джоба ми. Ева, за да не се мъчи през празничните дни в града, заминала за Таруса, където А. А. гледаше престарелия си баща. А Люша телефонирала, без да знае това, на Ева, а Гледачката от уличен автомат се обаждаше на Люша и Евиното отсъствие ни плашеше като вече започнал провал. (Сега разбрахме, че цялата ни операция е била дилетантска и паянтова.) И на слънчевия таруски речен бряг слънцето за нашите приятели било черен пламък. Безпомощното бездействие тежи. Хрумнало им да се върнат в Москва, из пътя се спрели до една църква, вървяла всенощната служба срещу Св. Дух, А. А. запалил по една свещ за всички участници, молил се. А Ева, макар и невярваща (но именно в църква се били видели за пръв път преди години), сега стояла в храма не с любопитство, а с бучка в гърлото: Господи, помогни!