Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Дали покрай тия рецензии, а и изобщо във всичките ни разговори с Ева и Данила много пъти съм се вкопчвал с тях на шега, а понякога и сериозно, в преценката за Запада. С Ева това бяха чести сблъсъци. Според нея съм се бил изказвал за Запада прекалено добре — тя ме разубеждаваше, хулеше Запада — и днес със същата страст, която я беше тласнала навремето да зареже европейското благополучие и доброволно да замине да се мъчи в Русия. Друг път, разсърден за нещо на Запада, се изказвах твърде рязко — почти със същия плам и дори с крайности тя се втурваше да го защитава. И всеки път главната й теза беше: изобщо не разбирам Запада и никога няма да го разбера. Вярно, Ева не се отличаваше със стройни политически възгледи, но той! Тя беше напуснала Франция още преди 30, а за пръв път и преди 40 години, макар че прескачаше дотам от време на време и в самата Москва сега се срещаше с много чужденци, но беше сигурна, че пази живо чувство за Европа. А. А. — и той пристигнал преди 30 години, също беше сигурен в безпогрешността на преценките си. Аз никога не бях стъпвал там, но като слушах всеки ден по няколко западни предавания, не можех да не си създам тъжната представа, че Западът отстъпва по воля, дух и съзнание на болшевиките. И двамата осмиваха изводите ми, защото не допускаха толкова поразителна промяна на Запада. Споровете с тях ме обогатяваха и, както виждам сега, донякъде са ме подготвили за Запада.

През юли 1973-та те пристигнаха при нас с Аля във Фирсановка (Данила — специално за да прочете „Мирът и насилието“, защото отдавна се беше поотдалечил от мен). Понеже се опасявах, че из двора са разхвърляни микрофони, аз ги поведох на разходка по пътечката през ръжта. Това място е толкова руско, че в паметта ми направо се е врязал разговорът там — с Данила това беше последният ни неприпрян. Разказах им, че скоро ще предприема голяма атака. Че съм взел решение: вече да започна да печатам всичко подред. „След три години — уверявах аз Данила — укритото от вас ще загуби смисъла си, всичко мое ще бъде отпечатано и ще можете да се пенсионирате.“ Разсмяхме се, 67-годишният А. А. ме упрекна: „С последното ме засегнахте!“