Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Верни наши приятели, те през всичките тия години докрай вършеха своята непрекъсната, неоценима, опасна и безкористна работа — помагайки ни. Ева отдавна беше престанала да е едничката ни връзка със Запада (но току прехвърляше по нещо с изящна лекота), обаче неизтощимо изнамираше с какво още може да ни бъде полезна, в това отношение погледът й беше остър. Ева докрая се държеше в съответствие с навика и смелостта си — без изобщо да се крие, без да потулва приятелството ни (с Аля много си другаруваха въпреки разликата във възрастта им), открито се обаждаше по телефона и ни идваше на гости дори през най-тежките обсадни моменти. Данила — и поради особеностите на характера му, и поради необходимата тактика на Отговорен Пазител, се държеше предпазливо, появяваше се рядко, избягваше прекалено острите моменти, гледаше да не бие на очи, името му не се споменаваше по телефона и под таваните, повикванията и срещите се осъществяваха тайно, прикрито. И, не щеш ли, сякаш тласкан от предчувствие, дойде в нашето обсадено обречено жилище на „Козицки“ 3 часа преди арестуването ми! Интуиция и дързост: просто да се сбогуваме! Бях потресен; струва ми се, че досега усещам прощалната ни прегръдка.
Мен ме екстернираха, семейството ми също отпътува. Най-спешното от архива Аля прехвърли по тайни пътища на Запад, — но все пак останаха в родината неподвижни десетки килограми книжа, и все още много доста ценни, и, кажи-речи, половината от това богатство беше у Данила.
Затова особено тревожна и неясна беше първата година след екстернирането ми: поради мудността на стичащия се до Запада архив (някои материали пътуваха по половин година); поради мудността на човешкото обмисляне, което не сколасваше да настигне външните събития; поради мудността на тайната поща — кога ли ще изпадне сгоден случай, кога ли ще пътува някой! поради мудността на конспиративните структури в самия Съветски съюз, — трябваше да се мине тази година и нещо, докато прегледаме всичко пристигнало, докато задочно по шифровани списъци уточним кое е останало там и се разпоредим кое да ни се изпрати, кое да се унищожи, кое е загубило стойност, а кое да се пази по-нататък като безопасно.
А отмъщението на ГБ можеше да се стовари върху нашите близки — най-вероятно през тия първи месеци, докато всичко още беше топло, докато те още продължаваха да са реални съучастници и имаше надежда да бъдат докопани някакви улики.
А с какво можех да ги защитя? Комай само с надеждата, че властите се страхуват от мен? (И те наистина се страхуваха, ударите ми винаги бяха неочаквани и силни.) През първата година правех сложни намеци в декларациите по интервютата ми, макар лично за себе си тук вече да бях разбрал, че Западът не ще се втурне да спасява моите Невидими и че не съм в състояние да им осигуря закрила.
Но ето че Бог ни помогна. Оцеляхме.
(Не, всичко това не завърши чак толкова леко, колкото може да ви се е сторило. КГБ все пак викнал Александър Александрович през 1974-та и му демонстрирал, че е запознато с някои подробности — например относно онази гонитба на избягалото „Теле“ по Коледа, която ни осигури поради нехайството си А. С. и която можеше да струва на Александър Александрович собствената му глава. (А аз на всичко отгоре същия ден го упрекнах, подозирах го, че е допуснал изтичане.) Но май поради Рождество Христово като в коледна приказка — всичко трябваше да завърши благополучно. Този разпит на Лубянка А. А. си го записал и ми го изпрати във Върмонт — и не съм в състояние да предам онзи въздух по-добре от него. [44] (Бел. от 1978 г.))
След екстернирането ми взели да нервничат „къртиците“, наложило се на няколко пъти да прехвърлят материалите. През тази година в Москва зачестили заплахите за повиквания и неочаквани обиски, но дотогава всичките ми укрити материали бяха унищожени. До лятото на 1975-а целият ми исторически дългогодишен архив у Данила (на три-четири отделни места, които и до днес не са ми известни) — всичко било изгорено.
Успяхме! Пак сколасахме да изпреварим КГБ! Сега КГБ можеше да има само подозрения и никакви доказателства.
През юни 1975-а се събрали тримата с Люша (заедно та да има свидетели, а не както Кю „изгаряла“), заминали за Рождество на Истия — и на тоя рождественски простор, срещу сиромашкия църковен купол, доизгорили тия десетки килограми — уж „излишен“, отишъл на вятъра труд, доста неща — със съжаление.