Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През лятото на 1971-ва ми се наложи да замина за юг и с моята кола се смяташе за опасно — нае се да ме кара Данила със своята. В Новочеркаск надвечер тялото ми се покри с едри флюски — помислих си, че съм се прегрял на слънцето, ще ми мине. Стигнахме с А. А. до Тихорецкая и още доста ни предстоеше да видим, да посетим заедно — но ми стана толкова зле, че се наложи да се завърнем в Москва. (Бяхме потеглили конспиративно, ГБ явно засякъл, че съм заминал, но не самото ни отпътуване, и не ни проследиха из пътя.
Но виж Добавката от 1992 г.)
А обемът на пазеното от А. А. непрекъснато се увеличаваше, той вече водеше две картотеки: едната за Аля (пощенските марки), другата за Люша, които не се застъпваха. Малко преди екстернирането ми условията станаха по-строги, започнахме да се правим на непознати.
Тук обединявам Ева и Данила в един разказ, защото от 1966-а всичките им подпомагащи ме замисли и действия бяха общи. През тях мина и по-нататъшният развой с изпратената лента на „Кръга“ — Вадим Андреев беше приятел на А. А. от емигрантските години (и обвинително влизал задочно в делото на брат си, тоест в следственото дело на А. А.). Ева и Данила заедно участваха в подготовката и уреждането на моите срещи ту със старите Андрееви (те от време на време пристигаха да си карат отпуската в СССР), ту с Олга Карлайл, дъщеря им, ту със Саша, сина им. Ева и Данила постоянно бяха ту свидетели, ту съветници, ту преносвачи. Колкото А. А. обичаше старите Андрееви, толкова винаги е изпитвал антипатия към Олга Карлайл, но фатално не се намеси и не ме предупреди. (Аз самият трябваше да си отварям очите, но ме притискаха изключителността на срещите, краткостта и опасността им и това, че вече бяхме избрали Андрееви.)
В началото на юни 1968-а, докато в Рождество допечатвахме „Архипелага“, а в Париж вилнеели революционните студенти, възхитеният от подвизите им Саша (Александър Владимирович) Андреев пристигна в едноседмична командировка в Москва с група от ЮНЕСКО. Той весело се обадил на Ева, че й носи армагани, че ще й разкаже за славните студентски вълнения, на които московчани толкова по еснафски не съчувстват („защо щръклеят? я нека поживеят у нас, та да разберат!“), а тя тутакси се сетила, не я свъртало на едно място: не е ли това слука, дали да не изпратим сега по Саша „Архипелага“ на Запад?
За тия няколко страховити дни тя още тогава си записала кратки бележки, после ги изгорила; през 1974-та, вече след екстернирането ми, отново ги написала, Аля ги изнесе, сега ги ползвам. Та: и преди това, и след това Ева много пъти рискуваше с моите работи, но както личи от бележките й, не била усетила достатъчно добре всички останали опасности — дали пък не е била вътрешно безгрижна? Не, на нея самото й държане беше такова безгрижно, външното. А „Архипелагът“ заемал размери, по-големи от всичките ни съдби, размерите на самата Русия. Тази операция й струвала десетдневно свръхнапрежение, незабравимо и до днес.
Първо, да не допусне опропастяване на „Архипелага“. Да остане вечно тук — значи да погине. Но ако го спипат в ръцете на Саша на митницата — още по-голяма погибел и за книгата, и за автора, и за всички — толкова много имена са посочени в „Архипелага“, на още живи хора! — и за самия него. И пак — Андреев, допустимо ли е да го моли за такава услуга? И ще се съгласи ли той? Но за сметка на това — чисти ръце: безкористни хора, с истинско руско чувство и няма да злоупотребят. Ако изтърве тая възможност — кога ли ще се появи подобна по-късно? Тези си съмнения Ева споделила с А. А. и, доколкото може да се разбере, той я разубеждавал, напомнял й, че е зает с по-важна работа — с постоянно опазване. (И като оглеждам цялата случка сега, след десет години, ми се струва, че е бил прав, много благоразумен човек.) Но Ева вече се била навила и трудно някой щял да я спре. Пристигнаха в Рождество, повикаха ме да идем в гората. От нейните бележки личи колко трудно й е било да вземе това решение и още не го била взела докрай, но на мен, спомням си, ми говореше с такава убеденост (винаги победоносна!), че бързо надви съмненията ми. И наистина, такова стечение: тъкмо в деня, когато завърших „Архипелага“ (и със запас от няколко дена за преснемане на лента), и — в чисти ръце! Как да различи човек свободата на нашето решение от Божието предначертание? Решихме, без да сме попитали младежа: да! Впрочем, както си спомня Ева, аз съм им казал: „Действайте само ако има 99% за успех, иначе не.“ В операцията този процент комай далеч не бе достигнат.