Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но и цялата природа се крепи на това, всичко живо: че във всяко развитие и във всеки род трябва да има резерв, трябва да има излишно, което именно гине, само и само главният ствол да расте.
А Ева — първата измежду заподозрените (и просто засечена от ГБ, цялата оклепана с доноси) — не само че не замряла, не се спотаила през тая година, ами с предишната си самоуверена храброст водела свободния живот на извънщатна преводачка, срещала се с чужденци, сред тях — с наши, и през месеците на затишие, когато се сменяли лицата, когато бивали изгонвани кореспонденти, когато се нарушавали каналите, — възобновяваше с нова енергия прехвърлянето на цели чанти и куфарчета от моя архив. Сега, през пролетта на 1975-а, това се следеше с доста по-голямо внимание, стана значително по-опасно, а чужденците се стреснаха. А от края на 1974-та, след като излезе от печат „Изпод канарите“, Москва ни запуши официалната поща и в двете посоки (не пускаше дори пощенските картички за рождения ден на детето), — та Ева тогава се нагърби и с връзката ни по „втория начин“ с всички наши приятели.
От есента на 1974-та в културния отдел на френското посолство се появило ново лице — корсиканката Елфрида Филипи. Аз никога не съм я виждал, Ева ми я описа по следния начин: „Красива, стройна, обича ли те — става обаятелна, не те ли харесва — става ледена. Сприятелихме се от пръв поглед, отведнъж разбрахме, че в известно отношение сме синхронни, без думи. Нейната бърза решителност, готовността й да изпита всички страхове, опасението й да не накисне някого, живият й интерес към Русия… На опасните места пробутваше нещата, обезоръжавайки с усмивка и грация. Гениално бърза: докато тиквеникът си отвори устата, работата е свършена.“ Така например искали да разделят една пратка за мен между трима пътуващи, тя я претеглила на ръка, казала: „Вземам всичко наведнъж!“, като по тоя начин много улеснявала Ева, Данила и „къртиците“. (Същевременно беше прехвърлено и едно-друго от Б. Л. — на всеки чифт помагали ръце съм благодарен.) (По всяка вероятност става дума за Борис Леонидович Пастернак. — Бел. пр.)
Този огромен пакет от Ева, изпратен чрез Елфрида, Степан Татишчев (очерк 13) ни донесе в парижкия хотел „Д’Исли“ на Рю Жакоб, на мансардата — и тогава стана повече от символично съвпадение, каквото може да създаде само Историята. Донеслият си отиде, на канапето още стоеше на камара непрегледаната пратка от Наташа Климова-младша, а по същото тясно таванско стълбище след две минути при нас влезе Аркадий Петрович Столипин — онова синче на Столипин, насмалко неубито при взрива на Аптекарския остров от Наташа Климова-старша, — при което той беше дошъл при мен да обсъдим черновата на моята глава за Пьотър Столипин. С тоя благ човек седяхме приятелски, а край нас бяха пликовете, също така приятелски изпратени ми от дъщерята на несъстоялата се негова убийца.
Така за две трети от столетието се преобърна Русия. Дъщерята със същия талант и порив, каквито притежавала майка й, сега работеше и рискуваше в срещуположната посока. (Макар че не беше се отдалечила кой знае колко от есерския начин на мислене: непрекъснато кълнеше Столипин и виждаше в съветския строй продължение на царския.) Всички сили на здрава Русия вече се обединяват, вече действат задружно.
(ДОБАВКА от 1978 г.): През есента на 1976-а Ева дори я пуснаха в Швейцария при сестра й. Тя в никой случай не можела да иска в съветското посолство виза за Щатите: хем е забранено да се променя страната, хем ще се разбере, че идва при нас. Но с наша помощ (американците й издадоха временна вложка към паспорта) тя благополучно пристигна при нас във Върмонт и изкара у нас пролетта на 1977-а. Много се ядосваше, че привлечената от нея Олга Карлайл се е отметнала и пише враждебна книга, но и непрекъснато ме уверяваше, че това са глупости. Четеше „Невидимите“ — и ме помоли да й дам тоя 9-и очерк (щяла да остави препис в Париж — и да занесе един в Москва, да го прочете на А. А. и чак тогава да го изгори).
Когато ми обясняваше преселването си в Русия през 1934-та, каза: „Не идвах за мъки, моля ви се, не мога да ги понасям, идвах за радост. Но претърпените мъки не притъпиха любовта ми към Русия, а я заостриха.“
А сега пред нея стоеше примамливата възможност: да остане на Запад завинаги. Дълго се тормози, дълго избира. Решаващото й писмо според мен по-добре от моя преразказ предава тези нейни прежиявявания [45].
(ДОБАВКА от 1986 г.): През 1981-ва Александър Александрович се разболял тежко и се поминал. (Баща му доживя до 100 години, мислех си, че и А. А. ще живее дълго. Но не.) Още един приятел загубих. И още един концлагерист, хем с какви остри завои в съдбата му! Ама това не е чак дотам изненадващо в нашия жесток век.