Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

10

ВЪРВОЛИЦАТА В СЯНКА

Когато пишех основния текст на тази книга, много пъти разказът ми се натъкваше на някого от Невидимите. Отбелязвах си мястото, за да се върна към него след време, и го избикалях, изтривах. Но сега като пишех тия девет очерка — разказът ми отново засягаше нови и нови Невидими, тъй да се каже, от втория ешелон. И аз пак ги изобикалях, вече не от предпазливост, а за да се оправя по-чевръсто със сюжета. Но нали и тоя втори ешелон също ме поддържаше, крепеше ме, носеше ме, хем как от време на време! Само каменните опори ли държат моста? важна е и всяка греда в конструкцията. В рибарската мрежа само възли ли има? не, важна е и всяка нишка.

Като си припомням сега име подир име, образ подир образ, аз се притеснявам: а някои от тях и до днес са заплашени от подозрение или донос и над тях е надвиснала опасност, каквато над мен вече не тегне.

А най-напред е редно да спомена Анна Василиевна Исаева, служителка в пандизбюрото Марфино: макар че я заплашваха отмъщението на КГБ и наказателният кодекс, тя взе от мен, пази 7 години и ми върна през 1956-а мбя ръкопис „Обичай революцията“ (иначе не бих се наканил да го възобновя) и многобройни бележници с толкова ценните за мен извадки от Дал. Сърдечно съм й благодарен.

Чак сега се сетих: Гледачката. Прякорът е шеговит: заради това, че обичаше сама да си гледа на карти. А се казваше Анастасия Ивановна Яковлева — доктор на биологическите науки, фармаколог, изследваше вредните странични въздействия на лекарствата (и ако я послуша човек, изобщо ще престане да гълта лекарства, то аз и бездруго винаги съм бил на това мнение). Към 60-те години беше неомъжена и постоянно заобиколена от група млади хора, на които правеше добрини, на едни помагаше да завършат следването си, на други — да си уредят битовите проблеми, да получат жилище, да се назначат на работа, и ги обгръщаше всичките с атмосфера на любов не само към свободата, а и към Русия. (Второто не беше твърде разпространено сред образованата класа и всеки такъв срещнат човек беше находка.) От тази именно атмосфера се родили колективните писма на техния кръжец до мен, с по 20 подписа наведнъж, това и когато ме отрупваха с писма, беше необичайно, привлече вниманието ми. През 1963-та, докато още не бях изпаднал в немилост и не беше опасно за тях, посетих химическия им институт на площад „Зубов“. С Анастасия Ивановна продължихме да си кореспондираме и след това. Понеже вече знаеше как може да ми помогне, тя ми предлагаше да преписва на машина (давах й безопасните пиеси и първите варианти на „Р-17“, за да не се затрият пагубно, тя доста седя, доста работа свърши; на Запад за целта си има ксерографи, а у нас и мозъците ни са изчанчени, у нас — преписвай буква по буква), предлагаше ми апартаментчето си на „13-а Паркова“, ако ми дотрябва някой път да поработя на спокойствие. По време на разгромния ми период, през септември 1965-а, понякога се криех у нея, когато трябваше да се изплъзна от следенето, да си почина от опасността, да знам, че поне нощес — няма начин да дойдат. И отново изпитах остра нужда от нейния подслон около Петдесетница през 1968-а. (По невероятно съвпадение в 7-милионната Москва с нейните седемстотин квадратни километра жилищна площ скривалището ми през тази нощ се случило на 50 метра, през една къща от Саша Андреев, който нощувал у роднините си, след като бил сложил лентата в контейнера, а заранта щял да излети за Париж. Ако наистина са го следели, можел съм да се натъкна на тия ченгета!) Тъкмо тогава, самозаточен, притеснен, я помолих: „Анастасия Ивановна, хвърлете ми едни карти, кажете как ще завърши тая работа.“ Тя ми гледа в кухнята, мълком, рече ми само (дали защото ми се падали все лоши карти): „На човек като вас не му трябват гледачки.“ И така си е. (И си мисля: на никого не му трябват. В това има нещо от мръсотията на живота. Не ни е писано да знаем бъдещето — така не ни е писано, само предчувствия ни се изпращат.) Умът ми не го е побрал — по време на моите тревожни отсядания у нея, — а тя разказваше как е останала самотна. През следващите години, когато вече беше се пенсионирала, тя продължаваше да вдъхновява младежкия си кръжец — колко са ценни такива хора за растежа на поколенията. Но взела да се опасява от старческите болести и заминала да завърши живота си в дом за инвалиди край Клязма.