Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Напрегнатото темпо на делото винаги много ме е пришпорвало, не ми стигаше време просто да си побъбрим с нея или да й се порадвам. Но като еманации от всичките, от многото ни срещи се оформяше: какво вродено несекващо благородство има в нея (да не допусне постъпка на по-ниско равнище), колко е пропита с щедрост, как се съединяват в нея гордостта и ненатрапчивостта, и абсолютно приятелската простота.

Кадемлията ръка!… През май 1967-а, след като разпратих 250 екземпляра от „Писмото до конгреса на писателите“, аз се спотайвах в Переделкино у Чуковски. Минаха се 11 дена от писмото и конгресът вече приключи, а никъде на Запад не го отпечатаха, не го публикуваха. Не щеш ли, Ева — била на гости в друга вила, но ми се обади по телефона — ме покани да се поразходим. Такъв план изобщо не беше ми минавал през ум, а на нея мигновено й хрумнало: „Нямате ли някой излишен екземпляр? Дайте ми го, ще го изпратя още днес!“ (Донякъде с тази задна мисъл тя бе докарала в Переделкино френския изкуствовед Морис Жардо, а той имал добри връзки с „Монд“ и тя го накарала да й обещае.) И след три дена писмото се появи в „Монд“, гръмна — и кампанията беше спечелена! Когато стана случката с телеграмата на „Грани“, трябваше спешно да разбера кой е тоя Виктор Луи — и се появи същата тази Ева, deus ex machina: познавала го от Карлаг, московско момченце, което предлагало на чужденци да им обмени валута, в лагера имало съмнително поведение.

Още в самото начало Ева не току-тъй беше помолила само никой да не знае. Тя определено и конкретно имаше предвид тогавашната ми жена Решетовская. (Ева виждала тази опасност несравнимо по-рано от мен.) Но веселите ни, приятелски и непринудени оношения с Ева не можеха да се скрият от жена ми. Освен това нашите безконечни, никога не докрай изяснени работи все ни караха да си шепнем, да се уединяваме дори когато Ева просто ни идваше на гости. Всичко това не можех нито да го постигна, нито да го обясня другояче, освен като кажа на жена си, че се занимаваме с твърде сериозни работи, с онези, тоест — със свързаните с чужбина. И Ева като че ли го разбираше. Но през есента на 1965-а, когато вече се водеше следствието срещу Синявски, Ева при една наша тайна среща ме попита: „Но жена ви нали нищо не знае?“ Ами направо, от устата ми, нищо не знаеше, но имаше очи, но — виждаше. (Със сигурност можех да кажа, че не знае нищо само за участието на Андрееви, ама все пак: две години по-късно в апартамента на Царкинята в присъствието на седем-осем души поканени, сред които беше и жена ми, стана следната среща: доведената от Ева млада Олга Андреева-Карлайл от Съединените щати излезе е мен да си шепнем на балкона.)