Ковачница на мрак

Тя отдръпна ръката си и отстъпи назад. Той видя как устните й се отвориха, сякаш се канеше да заговори, но тя само се обърна, закрачи към коня си и го яхна.

— Всички познаваме смъртта — изсъска с горчивина Галак, докато се мяташе на коня си. — Всеки от нас се опълчва на мълчанието, както сме длъжни, Ринт.

— С ято полетели във въздуха думи ли ще му се опълчиш, Галак?

— По-добре това, отколкото грубо и жестоко! Ти май само режеш напоследък.

Ринт се намести в седлото и хвана юздите.

— Не, само кървя.

Потеглиха сред древните хълмове. Старите линии нагоре и надолу бяха всечени на места от хиляди години копита на мигриращи стада и по тези пътеки порои се бяха свличали в мокрите сезони и бяха оголили дълги откоси избелели кости и натрошени рога.

Ринт виждаше старите ловни укрития, съградени от струпани камъни на накъсани линии по склоновете над старите пътища на стадата. Виждаше следите от набези, където животни бяха откъсвани от стадото и подгонвани към стръмнините. Тук-там на билата на хълмовете стърчаха огромни балвани с нарисувани на всеки сцени с връхлитащи и падащи зверове, и тънки човешки фигури, размахващи копия. Но на никоя от тези избелели от старост картини нямаше черта, бележеща здрава твърд. Всички тези спомени за лов, тези вечни образи на клане плуваха в свят на сънища, изкоренени и извън времето.

Само глупак нямаше да съзре смъртта в такова изкуство. Колкото и одухотворено да бяха изобразени зверовете, всички тях отдавна ги нямаше, избити, нарязани и погълнати, или оставени да изгният. Да ги гледа човек, както правеше той и приятелите му пътьом, означаваше да гледаш копнежа на мъртва ръка за живот, но живот, принадлежал на миналото. Всяка сцена беше нарушено обещание и над тези хълмове сега се беше спуснал покровът на мълчанието.

Ако мъртвите говореха на живите, правеха го в низ от замръзнали образи и това ги обричаше на темата за загуба и съжаление. Добре разбираше предупреждението на Ферен. Това беше жила, която можеше да дъвче безкрай.

Вдигна глава и присви очи. Небето на изток беше сиво, зацапало линията на хоризонта. Спомни си отново думите на джеларкана и усети как нещо се стегна в гърдите му.

— Пушек ли е онова там? — попита Виле.

Ринт смуши коня си по-бързо и другите го последваха. Нямаше какво да си кажат. Предположенията щяха само да дадат глас на страха и да изпълнят душите им с горчивина. Над крепостта Райвън беше надвиснал дим. Можеше да е просто пожар, плъзнал по равнината.

Домът му беше в селото под укреплението. Там щеше да намери жена си и детето си, да открие отново мястото им в своя живот. Нищо не трябваше да е същото като някога. Нощите им на равнодушие и тежко мълчание вече щяха да са зад тях. Ринт най-сетне разбираше дара, който тя беше за него, и сега, след като вече си бяха създали дете, щеше да гледа с ясни очи на всичко, което беше скъпо и свято.

Нямаше повече да бяга от близостта й, далече в дивата пустош. Щеше да направи бъдещето различно от миналото. Промяната бе достижима за всеки. Беше направил пътуването си и то щеше да е последното. Бъдещето му бе до жена му.