Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Бънсби! — възкликна капитанът, като го сграбчи за ръката. — Как си, момчето ми? Как си?
— Друже — обади се гласът вътре в Бънсби, който сякаш нямаше никакво отношение към самия командир на флотилия, — добре, добре!
— Бънсби — продължи капитанът да отдава дълбока почит към своя гений, — ето ти си тук! Човек, в състояние да изложи мнение, по-ослепително от брилянт! Покажете ми друг такъв младеж с насмолени панталони, който да блести ослепително като брилянт! Разлистете за тези думи сборника на Станфел и когато ги намерите, отбележете ги! Ето ти си тук на същото това място, където изложи мнението си и то излезе вярно до последната буква. — Капитанът искрено вярваше на думите си.
— Така ли? — изръмжа Бънсби.
— До последната буква! — увери го капитанът.
— А защо? — изръмжа Бънсби и за пръв път погледна към своя приятел. — В каква посока? Ако е така, защо не? Ето какво.
След тези пророчески думи — те, кажи-речи, зашеметиха капитана, като го тласнаха в необятно море от размишления и догадки — мъдрецът разреши да му помогнат при събличането на лоцманската куртка и последва приятеля си в гостната отзад, където ръката му веднага се протегна към бутилката с ром и той си приготви чаша силен грог, а после взе лула, натъпка я, запали я и започна да пуши.
Капитан Кътъл, подражавайки в това отношение на госта си — макар че съвсем не бе по силите му да придобие съсредоточения и невъзмутим вид на великия командир на флотилия, — седна в другия край на камината и започна почтително да наблюдава Бънсби, сякаш очакваше някакво поощрение или проява на любопитство от негова страна, за да заговори за личните си работи. Тъй като махагоновият философ обаче не даваше никакви признаци, че усеща нещо друго освен топлината и вкуса на тютюна, и само веднъж, изваждайки лулата от устата си, за да освободи място за чашата, между другото извънредно дрезгаво отбеляза, че се казвал Джак Бънсби — изявление, което не даваше голяма възможност да се завърже разговор, — капитанът, след като изрази уважението си в кратка, хвалебствена реч, разказа цялата история относно изчезването на чичо Сол и промените, които то бе предизвикало в собствения му живот и съдба, а накрая като завършек постави пакета на масата.
След продължително мълчание мистър Бънсби кимна с глава.
— Да го отворя ли? — запита капитанът.
Бънсби отново кимна.
Капитанът съответно разчупи печата, извади два сгънати листа и прочете надписите им отгоре: „Последното желание и завещанието на Соломон Джилс“ и „Писмо до Нед Кътъл“.
Бънсби, насочил взор към бреговете на Гренландия, сякаш чакаше да чуе съдържанието. Капитанът се поизкашля, за да прочисти гърлото си, и зачете писмото на глас:
— „Скъпи Нед Кътъл! Напускайки дома си и отправяйки се към Антилските острови с отчаяната надежда да събера сведения за скъпото ми момче, аз бях уверен, че ако знаеше намерението ми, ти би ме възпрял или би ме придружил и затова аз го запазих в тайна. Ако някога прочетеш това писмо, Нед, вероятно аз вече ще съм мъртъв. Тогава ти лесно ще простиш на стария си приятел за безразсъдството и ще изпиташ съчувствие при мисълта за безпокойството и неизвестността, които са го накарали да предприеме такова безумно пътешествие. Това е всичко по този въпрос. Почти не се надявам, че клетото ми момче ще прочете някога тези думи или пък че отново ще радва погледа ти с откритото си лице.“ Не, не, никога вече! — добави капитан Кътъл с печален, замислен вид. — Никога вече! Там ще лежи завинаги…
Мистър Бънсби, който имаше музикален слух, внезапно зарева: „В Бискайския залив, о!“, а добрият капитан, счел възгласа за уместно отдаване на почит към починалия, така се трогна, че от благодарност разтърси ръката на Бънсби и изтри просълзените си очи.
— Да, да! — промълви капитанът с въздишка, когато погребалната песен на Бънсби престана да звучи и да кънти в прозорчето на тавана. — В ад е горял, мъки е търпял, а ние да прелистим книгата и да намерим тези думи.
— От доктори — забеляза Бънсби — е нямало нужда.
— Да, да, наистина — рече капитанът, — каква полза от тях при дълбочина на морската вода двеста-триста клафтера! — После се върна пак на писмото и продължи да чете: — „Но ако той е наблизо, когато отваряш писмото… — капитанът неволно се огледа наоколо и поклати глава — или научиш за него впоследствие… — капитанът отново поклати глава — изпращам му своята благословия! В случай че приложеният към писмото документ не е написан юридически правилно, това не е от голямо значение, тъй като единствено вие двамата с него сте заинтересованите лица, а аз желая само следното: ако той е жив, да наследи малкото, което е останало, а ако се случи другото (от което се опасявам), ти да го наследиш, Нед. Уверен съм, че ще уважиш желанието ми. Бог да те благославя за това и за приятелските ти чувства към Соломон Джилс!“ Бънсби! — тържествено се обърна към него капитанът. — Какво разбираш от всичко това? Ето, ти седиш тук, човек, на когото главата му е била чупена от детството досега и при всяко пукване ново мнение е влизало вътре. Е, какво разбираш от всичко това?