Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Да си ходиш ли? Къде ще ходиш? — запита капитанът и го погледна над очилата.
— Какво? Нима не знаехте, че възнамерявам да ви напусна, капитане? — отвърна Роб с угодническа усмивка.
Капитанът остави вестника, свали очилата си и устреми очи към изменника.
— О, да, капитане, искам да ви предупредя. Мислех си, че може би вече го знаете — рече Роб, като потри ръце и стана. — Ако бъдете така добър да си осигурите бързо слуга, капитане, ще бъде голямо улеснение за мен. Страхувам се, че не бихте могли да сторите това до утре сутринта, капитане. Смятате ли, че бихте могли?
— Значи, възнамеряваш да измениш на знамето си, така ли, момчето ми? — запита капитанът, след като дълго се вглежда в лицето му.
— О, много е несправедливо, капитане — извика докачливият Роб, почувствувал се веднага обиден и възмутен, — човек да не може съвсем законно да направи предупреждение, без да му се мръщят по този начин и да го наричат изменник. Нямате никакво право да обиждате едно бедно момче, капитане. Не започвайте да ме клеветите само защото аз съм слуга, а вие сте господар. Сторил ли съм ви някакво зло? Хайде, капитане, кажете ми какво е моето престъпление!
Покрусеният Точилар се разплака и притисна ръкав до очите си.
— Хайде, капитане — извика обиденият хлапак, — посочете престъплението ми! Какъв съм аз и какво съм направил? Да не би да съм откраднал някакви вещи? Да не би да съм подпалил къщата? Ако е така, защо не ме обвините и осъдите? Но да създавате лошо име на едно момче, което ви е било добър слуга, само защото то не иска да наврежда на себе си заради вашите облаги, е голяма обида и несправедлива отплата за преданата служба! Така се изпортват малките момчета и се отбиват от правия път!
Всичко това Точиларя изрече ревейки, като внимателно се оттегляше към вратата.
— Значи, си си осигурил друга койка, така ли, момче? — попита капитанът, като го изгледа внимателно.
— Да, капитане, щом се изразявате така, осигурил съм си друга койка — извика Роб, продължавайки да се оттегля, — по-добра койка от сегашната, и там няма да се нуждая от вашата похвала, а това е добре дошло за мен след всичката кал, с която ме обляхте само защото съм беден и не искам да навреждам на себе си заради вашите облаги. Защо ме упреквате, че съм беден и не искам да навреждам на себе си заради вашите облаги, капитане? Как може да постъпвате така низко?
— Слушай, момче — миролюбиво заговори капитанът. — Не се впускай повече в тия приказки.
— Ами че тогава и вие не се впускайте повече във вашите приказки, капитане! — тросна се разгневеното невинно момче и зарева още по-силно, като отстъпваше назад към магазина.
— Защото — спокойно продължи капитанът — навярно си чувал за парче дебело въже, с което се бие?
— О, дали съм чувал, капитане? — подигравателно запита Точиларя. — Не, не съм. Не съм чувал за подобно нещо.
— Е — рече капитанът, — според мен в най-скоро време ще се запознаеш с него, ако не внимаваш както трябва. Разбирам сигналите ти, момче. Можеш да си вървиш.
— О! Значи, мога да си тръгна веднага, капитане, така ли? — извика Роб, въодушевен от успеха си. — Но чакайте! Аз не съм ви молил да си тръгна веднага, капитане. Вие няма да ми създавате лошо име, като ме гоните по собствено желание. Нито пък ще ме лишавате от надниците!
Господарят му разреши повдигнатия въпрос, като извади желязната кутия за чай и отброи на масата всички пари на Точиларя. Като подсмърчаше и скимтеше, дълбоко засегнатият Роб взе една по една монетите, издавайки съответно подсмърчане и скимтене при вземането на всяка, след което ги завърза поотделно в носната си кърпа. После се изкачи на покрива на къщата и натъпка гълъбите в шапката и джобовете си. След това се приближи до постелята си под тезгяха и застяга вързопа си, като подсмърчаше и скимтеше още по-силно, сякаш възпоминанието за случилото се го пронизваше в сърцето. А после изскимтя: „Лека нощ, капитане. Напускам ви без лошо чувство“ — и като излезе през външната врата, дръпна носа на малкия мичман, за да го обиди на прощаване и тръгна по улицата, хилейки се тържествуващо.
Останал сам, капитанът отново започна да преглежда новините, сякаш не се бе случило нищо необичайно или неочаквано, и продължи да чете с най-голямо усърдие. Нито една дума не разбра обаче капитанът, въпреки че изчете твърде много, тъй като Роб Точиларя галопираше от една колонка към друга из целия вестник.
Малко вероятно е почтеният капитан да се е чувствувал някога тъй самотен както в този момент. Сега обаче старият Сол Джилс, Уолтър, Радостта на сърцето в действителност не съществуваха вече за него, а мистър Каркър го бе измамил и жестоко му се бе подиграл. Те всички се сливаха в образа на притворния Роб, на когото капитанът често бе разказвал скъпите си спомени. Той се бе доверявал на притворния Роб, доверявал му се бе с радост. Гледал бе на него като на свой другар, единствено оцелял от екипажа на стария кораб. Бе поел командуването над малкия мичман, като момчето му бе станало пръв помощник. Възнамерявал бе да изпълни дълга си към момчето и бе изпитвал такова благоразположение към него, сякаш бяха претърпели заедно корабокрушение и бяха захвърлени двамата на необитаем остров. А сега, когато притворният Роб бе докарал недоверието, предателството и подлостта в самата гостна, която бе едва ли не свещено място, на капитан Кътъл му се струваше, че и тя може да потъне и нейното отправяне към дъното не би предизвикало у капитана нито голямо удивление, нито пък безкрайна загриженост.