Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Тогава не можем да си позволим да заложим живота си на тях — обади се Слудиг. — Магиите и вълшебствата са коварна работа.

— Говориш за неща, които не разбираш — сряза го Гелое.

Джосуа стана.

— Стига. Твърде напредна времето, за да изоставяме трите меча. Ако се борехме само срещу брат ми, може би бихме могли да опитаме. Но явно ръката на Краля на бурите е зад всяка стъпка на неговия възход и мечовете са единствената ни слаба надежда срещу тази тъмна напаст.

— Тогава нека отново те помоля, чичо… принц Джосуа, да вървим право в Еркинланд — каза Мириамел. — Ако мечовете са ценни, трябва да отнемем Печал от баща ми и да извадим Блестящ гвоздей от гроба на дядо ми. Според думите на Гелое и Бинабик нямаме много време.

Лицето й беше сериозно, но херцог Исгримнур долови зад думите й отчаяние. Това го изненада. Колкото и важни, абсолютно важни да бяха тези решения, защо малката Мириамел изглеждаше така, като че ли собственият й живот фатално зависи от отиването право в Еркинланд и конфронтацията с баща й?

Погледът на Джосуа беше студен.

— Благодаря, Мириамел. Чух какво каза. Ценя съвета ти. — Той се обърна към останалите. — Сега трябва да ви кажа решението си. — Желанието да приключи с всичко това се долавяше във всяка негова дума.

— Ето какви са възможностите ни. Да останем тук, да построим този град — Нови Гадринсет, и да се държим срещу брат ми, докато лошото му управление не обърне прилива в наша полза. Това е едната. — Джосуа прокара ръка по късата си коса, после вдигна два пръста. Втората е да отидем в Набан, където с Камарис начело на войската ни можем бързо да спечелим привърженици и така евентуално да съберем армия, способна да свали Върховния крал. — Принцът вдигна трети пръст. — Третата, както предложиха Мириамел, Фреозел и други, е да отидем направо в Еркинланд, като заложим на вероятността да спечелим достатъчно подкрепления, за да сломим защитата на Елиас. Съществува също и възможността Изорн и граф Еолаир да се присъединят към нас с хора, събрани в Замръзналото блато и Хернистир.

— Моля да бъда извинен, принц Джосуа — обади се Саймън. — Не забравяй ситите.

— Нищо не е обещано, Сеоман — каза Адиту. — Нищо не е сигурно.

Исгримнур малко се изненада. Тя беше седяла толкова тихо по време на обсъждането, че беше забравил за присъствието й. Запита се дали е разумно да се говори толкова открито пред нея. Какво всъщност знаеха Джосуа и останалите за безсмъртните, във всеки случай?

— Може би ситите ще се присъединят към нас — поправи се Джосуа, — макар че, както ни каза Адиту, тя не знае какво става в Хернистир и какви точно са следващите планове на нейния народ. — Принцът за дълго затвори очи. — В добавка към тези възможности — каза той най-после — е необходимостта да завладеем отново другите два велики меча и също това, което научихме днес за Звездата на Завоевателя — което е малко, трябва откровено да кажа, като се изключи това, че тя предвещава нещо. — Той се обърна към Гелое. — Ако научиш още нещо, трябва да го чуя веднага.