Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

И нима толкова просто се сбъдва — цялата пълна мечта на живота ми? И сега ще остана със свободни ръце, окуражен, независим? Друг път такава острота, такава опасност няма да се повтори! Оттук нататък животът ми ще стане вече по-лек, все едно че хвърча с шейна по нанадолнището.

И този дар ми донесе Наталия Ивановна! — Ева, както скоро започнах да я наричам шифровано. Случайност и дори лукавство имаше в първата ни ненужна среща у Еренбург. А чрез такива неузнаваеми случайности се вряза като лъчи неизбежността: да получа помощ и от концлагеристкия континент, и от отломките на попиляната емиграция, и от Рязан — от Русия.

На 31 октомври 1964 година, две седмици след възцаряването на Колективното ръководство, моята малка бомба прекосила границата на СССР в московската аерогара. Тя просто кротувала в страничния джоб на сакото на В. Л., той не знаел никакви похвати, а митничарят, като видял паспорта му, попитал: не сте ли син на писателя? И повели разговор за писателя, сериозно тарашуване нямало. Капсулата минала, тъй да се каже, покрай аурата на Леонид Андреев. (Тогава ми изглеждаше — благоприятна.) Ева изпратила приятелите си и те дори успели да й намекнат за сполуката — докато си говорели от срещуположните галерии на горния етаж.

Когато след една година се провали архивът ми у Теуш, не остана и следа от някогашното ми ведро настроение след изпращането, а целият живот ми се струваше погребан под купища черни скали и се гърчех във вилата на Чуковски — неочаквано малко преди вечеря като светъл ангел (но в тъмна лъскава рокля) пристигна при Корней Иванович по някаква работа Ева! — на всичко отгоре току-що завърнала се от Париж, още обгърната от тамошната лекота, още неадаптирана отново към кучешкия ни живот. Не беше очаквала да ме завари тук, не я очаквах и аз нея! Пристигането й беше просто свръхчудо (понеже се страхувах да не оставя следа, не можех нито да й телефонирам, нито да я посетя, а толкова ми трябваше жива нишка — натам, към свободния свят!) Престорихме се, че сме непознати, и Корней Иванович на нова сметка ни запозна. Докато вечеряхме, Ева слушаше ли, слушаше за зачестилите тукашни преследвания и неволно възкликна: „Да, в тази страна не може да ти доскучае!“ Това — веднага след Париж (където би могла да остане завинаги), но за учудване беше: пак без нотка на съжаление и за сегашното й завръщане! После на К. И. му хрумна да я изпрати до гарата, а пък аз исках да си поприказваме с нея във вечерната тъмнина — поверително — и едвам убедих насред пътя К. И. и Люша да се върнат. И двамата с Ева продължихме да се тътрим към гарата, наваля ни някакъв щастлив дъжд, говорехме си и се уговаряхме — както винаги объркано, с нея необъркано не става, — и аз имах усещането за направо небесна подкрепа, както винаги лека, засмяна, безкористна.