Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
След като установихме съчувствие помежду си, се виждахме набързо два-три пъти, нищо съществено не се добави, но доверието ми към нея се заздрави. Странни съчетания се наблюдаваха в нея: най-объркани представи за световните събития — и непоклатимо отвращение към нашия режим; крайна женска хаотичност, нелогичност в говоренето, в постъпките, — и неочаквано стоманена прямота и вярност, когато ставаше дума за главното Дело, за ясна преценка, за безпогрешно дръзки решения (това по-късно, с годините, все повече го забелязвах). Превъзходно възпитана, деликатно-тактична, ненатрапчива, с лек характер — и надменно твърда пред ГБ (години по-късно пак ще я викат за разпити, в Лубянка, само че не бяха надушили главната ни линия.)
Най-неочаквано след около година Н. И. пристигна с приятели в своя стар Рязан, отби се при мен. И кой знае защо, в този мимолетен миг, без още да съм подтикван от нещо неотложно (Хрушчов още беше на власт, още разполагах с някаква анемична защита, но все пак някой ден неизбежно ще ми се наложи да прехвърлям микрофилми на Запад), усетих го като тласък, — дръпнах Н. И. настрана и я попитах: ще се наеме ли да осъществи някой път такъв номер. И без да се поколебае ни най-малко, с безтрепетната си лекота, без да се замисля, веднага ми отговори: да! само че — никой да не знае.
Зародилото се между нас доверие веднага направи скок напред.
Вече имах готова за изпращане капсула с лента — но не беше спешно; пък и път нямаше, опитите ми бяха несполучливи. Но когато през октомври 1964-та свалиха Хрушчов! — аз се видях в небрано лозе: положението ми изглеждаше крайно опасно: острите зъби на врага сигурно щяха бързо, а може и внезапно, да се забият в гърлото ми. (Предвидливо приписвах на режима някогашната му революционна динамика, как е виждал сметката на мнозина преди мен. Оказа се: динамиката дотам е загубена, че за този скок тепърва щяха да им потрябват: до първия обиск — 11 месеца, до първия решителен удар — 9 години.) Новината ме завари в Рязан. Още на другия ден бях у Н. И. в Москва и я попитах: може ли! кога?…
Наталия Ивановна винаги се бе отличавала с бързината на решенията си и с кадемлията си ръка. Неоспорим късмет съпътстваше много нейни, дори лекомислени, начинания, каквито също съм наблюдавал. (А може би — не късмет, а някаква непобедимост, когато се захванеше с нещо?) Така и този път, веднага изскочи и удобен случай: синът на Леонид Андреев, който живееше в Женева, както и сестрата на Н. И., те се познават, тъкмо сега гостувал в Москва. Н. И. присви очи и реши: ще помоли Вадим Леонидович, той няма да й откаже!
Заръча ми пак да дойда в Москва към края на октомври. Дотогава тя вече беше говорила с Вадим Леонидович. И една вечер ни срещна в стаичката си, в комунална квартира, на Мало-Демидовската уличка. В. Л. се оказа джентълмен от старата школа, сдържан, донякъде сух, изключително благороден човек — и всъщност тъкмо това благородство вече му отнемаше възможността за избор, възможността да отхвърли такава молба — за руската литература, а и за съветските лагери, където и родният му брат дълго бе лежал. (После Наталия Ивановна ми рече, че В. Л. преценявал това предложение като оказана му чест.) Беше дошла и съпругата му Олга Викторовна, осиновена дъщеря на есерския лидер Чернов, доста приятна, изпълнена със съчувствие жена, която одобряваше решението на мъжа си и беше готова да раздели с него всички последици. И ето че те, формално същите съветски питомни зайчета като нас, незащитени не само от дипломатически имунитет, но дори и от чуждо гражданство (паспортите им бяха съветски, в следвоенния патриотичен ентусиазъм на една част от руската емиграция В. Л. приел съветско гражданство, отчасти за да пътува по-често и по-лесно до родината), се наемаха да пренесат експлозивната капсула — всичко написано от мен за 18 години, от първите непримирими лагерни стихотворения до „Кръга“! Те и не знаеха, не вникваха точно какво има там, но достатъчно добре разбираха, че е взривоопасно. И щяха да го пренесат, това решение бяха взели още преди срещата ни.
Тази вечер тогава ми се струваше най-великият момент в моя живот! Което бях бленувал още в заточението, което бях си представял като единствено в живота ми салтомортале — взе че стана делнично тихо, в учтив негероичен разговор. Гледах двамата съпрузи като чудо. За самата операция почти не говорихме. Извадих от джоба си тежката натъпкана алуминиева капсула, малко по-голяма от топче за пинг-понг, отвинтих я, показах им ролките — сложих я на чайната масичка, до бисквитите, до сладкото. А си говорихме за синтаксиса, за мястото на прилагателното спрямо неговото съществително, за жанровете, за книгата „Детство“ на самия В. Л., издадена в СССР и която бях чел. А Наталия Ивановна ме подкокороса да разкажа за най-поразителното, което носех в себе си, — за лагерните въстания. Женевските старци слушаха смаяни.