По заповед на президента

Обаче първо трябваше да се заеме с…

Даряеи сведе поглед към сбръчканата си ръка, обезобразена от мъченията, съсухрена от гоненията, но все още ръка на мъж и слуга на разума му, несъвършен инструмент, така както той беше само един недодялан инструмент в ръцете на Аллаха, обаче предан, способен да поразява враговете, способен да изцелява страданията на правоверните. И двете умения щяха да му потрябват. Усещаше със сърцето си истината на Корана — като всички просветени мюсюлмани знаеше наизуст цели страници, а като теолог можеше да цитира строфи от Свещената Книга за всеки житейски повод. Някои от тях, трябваше да го признае пред себе си, бяха противоречиви, ала нали такава е била волята на Аллах, нали Той сам е подредил божествените Си слова? В Неговите думи често се криеше подтекст и трябваше да се прилагат само при определени обстоятелства. Да убиеш заради самото убийство беше зло и в този случай Шериатът беше безпощаден. Но да убиеш в защита на своята Вяра въобще не се забраняваше. Понякога разликата между двете деяния бе доста замъглена и единствено волята на Аллах оставаше като ръководно начало. Аллах желаеше всички правоверни да бъдат сбрани под един духовен покрив, но макар че мнозина се бяха опитвали да изпълнят тази свята мисия, хората се оказваха слаби. Ако не беше това разслоение, може би враждите между сунити и шиити биха се разрешили с по-малко кръв, с повече любов, както е редно за братята от един общ Баща.

Аятолахът протегна двете си ръце, символи на приятелство и добросърдечие — едната на запад, а другата на изток. Искаше час по-скоро да сложи край на вековната вражда, ала първо бе длъжен да се заеме с подготовката за този велик акт. Отвъд хоризонта имаше още много мюсюлмани и макар Аллах да разпростираше и върху тях милостта Си, те не я заслужаваха, защото се гавреха с Вярата. За такива ръката му ще бъде безпощадна. Това не можеше да бъде избегнато, не можеше да бъде простено, не можеше да бъде забравено.