По заповед на президента

Но сега старата система беше не толкова разрушена, колкото игнорирана и това дълбоко покруси хилядите членове на Големия приятелския кръг. Те продължаваха с коктейл-партитата и с чаша минерална вода в едната и парче пай в другата ръка разгорещено обсъждаха последните приумици на президента, посрещаха със снизходителна усмивка новите му идеи и очакваха най-сетне да блесне лъчът на надеждата. Дългогодишни кадри, назначени още отпреди епохата на администрацията на Фаулър или Дърлинг, те вече не разбираха какво става около тях. Най-опитните лобисти се опитаха да си уредят часове за прием в Овалния кабинет, но им бе отговорено, че президентът е прекалено зает и нямал свободно време.

Нямал свободно време?

Нямал свободно време за тях?

Все едно фараонът да заяви пред всичките си знатни придворни да се разотидат по родните си места, за да се грижат за именията си, разпръснати из четирите краища на речното царство! Та това въобще не… да се преселиш в провинцията… да живееш с… с простолюдието?

И което беше още по-зле — новият Сенат или поне по-голямата част от членовете му, не закъсня да последва примера на президента. И дори нещо още по-лошо: мнозина от сенаторите, ако не и повечето, възприеха доста рязък тон с тях. Някакъв новоизлюпен сенатор от Индиана например курдисал на бюрото си кухненски будилник — от онези, които дрънчат оглушително, когато яйцата се сварят — за да не отпуска повече от пет минути на всеки лобист. А на посетителите, желаещи да побеседват с него за абсурдните идеи за преработка на данъчните закони, секретарят му още с влизането им посочвал вратата. А сега следва най-лошата от всички лоши новини: невъзпитаният му секретар въобще не си правел труда да изслушва предложенията за уговаряне на следващи срещи. Сенаторът дори заявил пред шефа на една от най-влиятелните юридически кантори във Вашингтон — който искал само да помогне на онзи селяндур да се научи как се уреждат нещата в столицата, — че повече въобще нямал намерение да слуша празноглави дърдорковци. Лично му го тръснал в лицето! При други обстоятелства тази история би била много забавна. И друг път се беше случвало във Вашингтон да се озове някой екземпляр от тази смешна и странна порода — колкото за да поддържа легендата, че все още се срещат какви ли не идиоти — но по надлежния ред той бързо научаваше, че идиотите отдавна не са на мода, пък и в повечето случаи работата се ограничаваше до празна шумотевица и стремеж към самоизтъкване.

Но този път беше по-различно. Историята се разпространи мълниеносно. Пръв съобщи за нея репортер на един от местните вестници, като я описа като странен каприз на новия сенатор. Но колегите му от Индианополис подеха случая като пример за „искрен опит за свеж полъх във вашингтонското блато“. Намесиха се и няколко синдиката. Новият сенатор успя да привлече на своя страна немалко от колегите си и дори спечели одобрението на десетина сенатори от другата партия. Не бяха кой знае колко много, ала броят им стигаше, за да създадат главоболия. Достатъчно бе само да го изберат за председател на някоя от влиятелните сенатски подкомисии, съставена от същите дръвници като него, особено пък ако — за зла участ — този тип се окажеше надарен с усет за ефектното и журналистите започнеха да го цитират във всяка уводна статия. Дори и репортерите, членове на Големия приятелския кръг, се забавляваха от сърце, когато скицираха репортажите си за новия повей сред висшите етажи на властта, напомяйки ехидно, че отдавна не се е случвало в новините да се говори за нещо наистина „ново“.